14.
Крис Дивайн почувства как тъмно аленият цвят на гнева плъзва нагоре по шията й. Винаги бе считала, че е достатъчни закоравяла, за да си върши работата. Душевното й равновесие никога не бе застрашавано от емоционална нестабилност. Дълго време бе вярвала, че нищо не може да я шокира. А после Джако Ванс уби Шаз Боуман и Крис разбра, че може да се почувства опустошена като всеки друг човек. Но не беше допуснала да рухне. Нямаше да му достави това удоволствие. Вместо това използва болката като движеща сила в борбата си срещу убиеца на Шаз, присъединявайки се към импровизирания екип, събран от Тони и Карол, за да бъде разобличен Ванс. През цялата й кариера нищо не й бе доставило по-голямо удоволствие.
През тези шест години, които бе прекарала в отдела за разследване на особено тежки престъпления в Брадфийлд, почти не бе минал работен ден, в който Крис да не си бе спомняла за Шаз. Започнаха да работят заедно, когато Шаз бе приета в криминалния отдел на полицията, и бяха добър екип. Но на сегашното ниво на отдела биха били неудържими. Това беше тъкмо работата, за която Шаз мечтаеше и тя би се справила добре с нея.
Към съжалението, което изпитваше Крис, се примесваше и неизбежното чувство за вина. Макар че по онова време тя не беше шеф на Шаз, Крис не преставаше да се обвинява, че не бе обърнала достатъчно внимание на онова, с което тя се занимаваше; ако не беше толкова погълната от собствените си интереси, тя би могла да реши да й помогне и би се погрижила за безопасността на младата криминалистка. Но не беше го сторила и мисълта за този пропуск бе нещо, с което й се налагаше да живее всеки ден. По ирония на съдбата тъкмо това я правеше по-добър колега, по-способна да работи в екип.
Дори сега в сърцето й нямаше и помен от прошка за Джако Ванс. Самото му име все още можеше да събуди у нея прилив на гняв. Гняв, който тя предполагаше, че би се уталожил единствено от пряко физическо насилие. Сега, докато слушаше онова, което Карол Джордан й съобщаваше, Крис чувстваше познатата ярост отново да се разгаря в нея. Безсмислено бе да се заемат с търсене на виновниците. Най-важното беше да върнат Ванс там, където му беше мястото и да се уверят, че ще си остане там.
— Как е организирано преследването? — попита тя, потискайки решително гнева си.
— Нямам никакви сведения — каза Карол. — Никой не си е дал труда да ме уведоми официално за случилото се. Научих само защото от министерството са се обърнали към Тони за оценка на риска. А той е на мнение, че всички ние, които участвахме в залавянето на Ванс, трябва да бъдем нащрек.
Крис се намръщи. Разбираше колко сериозно е предупреждението на Тони. Но все пак не беше сигурна, че е съгласна с него.
— Разбираемо е. Той не понасяше да му се противопоставят — каза тя замислено. — Затова и уби Шаз. Въпреки че тя не представляваше заплаха за него. В действителност не го застрашаваше. Силата беше на негова страна. Но тя има смелостта да тръгне срещу него, а той не беше в състояние да се примири с това.
— Именно.
— И все пак… Разбирам защо според него ти и той сте на огневата линия. Но ние, останалите? Съмнявам се, че радарът на Ванс изобщо ни е регистрирал. Ние бяхме второстепенни участници, а такива като Ванс не обръщат внимание на незначителните хора. Няма нищо сензационно в това да се заемеш с маловажни личности като нас.
Карол се позасмя сухо.
— Странно, никога не бих те квалифицирала като незначителен човек, Крис. Разбирам какво искаш да кажеш, но все пак ми се иска да покрием всички опасни пунктове. От теб искам да откриеш останалите трима, които работеха тогава с нас, и да ги предупредиш, че Ванс е на свобода и може да застрашава тяхната безопасност.
Крис се загледа в един от ъглите на стаята, ровейки се в спомените си.
— Леон Джаксън, Саймън Макнийл и Кей… как беше презимето й?
Сам Еванс, който се бе упътил към вратата, чу последните й думи и не устоя на изкушението да я подразни:
— Не е типично за теб да забравиш името на някоя мацка, Крис.
— Някои хора просто… — тя сви рамене — лесно се забравят. Малко са незабравимите като теб.
— Ха-ха — отбеляза той саркастично и затвори вратата зад себе си.
— Но тя наистина беше лесна за забравяне — каза Карол. — Струва ми се, че го постигаше съзнателно. Сливаше се с околната среда, докато хората почти забравяха за присъствието й и изтърваваха нещо, което поначало нямаха намерение да казват.