Крис кимна.
— Умееше да води разпити. Подходът й беше различен от този на Пола, но може би не по-лош от него. Но какво беше фамилното й име?
— Халам. Кей Халам.
— Точно така, сега си спомням. Странно, нали? Човек би казал, че след като сме преживели такова нещо заедно, ще продължим да поддържаме връзка един с друг. Че всеки от нас ще следи професионалното развитие на другите. Но ние се разпиляхме по всички посоки на света още след като мина първия процес. Като че ли никой не искаше да поддържа контакт с останалите, за да бъде по-лесно да изтрием преживяното от паметта си. После, когато се видяхме в апелативния съд и на втория процес, се чувствахме неловко един с друг, сякаш бяхме непознати.
Карол кимна.
— Все едно си срещнал на сватба или погребение човек, с когото някога си бил много близък, но това е било толкова отдавна, че сега и двамата се чувствате неудобно. Не можете да възстановите онова, което е съществувало между вас преди, но и двамата съзнавате, че е било различно, и в това има нещо тъжно и мъчително.
Трудно беше да се определи кой бе по-изненадан от коментара на Карол. Бяха работили заедно достатъчно дълго, та Крис да съзнава отлично колко рядко можеше да се чуе Карол Джордан да говори така откровено. И двете жени пазеха личното си пространство, съзнателно избягвайки излишна близост. Колкото и близки да бяха помежду си хората, които работеха в екипа, те не общуваха много извънслужебно. Където и да изливаха душите си, това не се случваше в офиса.
Карол се покашля.
— В продължение на три-четири години Кей ми пращаше картички за Коледа, но ми се струва, че това се дължеше по-скоро на желанието да й дам добри препоръки, отколкото на някакъв стремеж да не губим връзка една с друга. Нямам представа къде е тя сега, не знам дори дали все още е ченге.
Крис записа имената в своя смартфон.
— Ще се заема с това. Може да ми помогнат от федерацията на полицейските служители. Поне би трябвало да са в състояние да ми кажат дали все още работят в полицията.
— Дали ще са склонни да дадат подобна информация? — попита Карол.
Крис сви рамене.
— Нали това е нашият профсъюз. Човек би предположил, че ще предприемат необходимото за безопасността ни — тя се ухили лукаво. — Пък и аз си имам свои начини. Може да не са толкова елегантни като похватите на Пола, но дават резултати.
Карол вдигна ръце в израз на безпомощност, а Крис се завъртя на стола си и започна да удря по клавиатурата на своя компютър със силата на човек, който се е учил да пише на пишеща машина.
— Не искам да знам нищо повече — каза Карол. — Съобщи на мен и на Тони какво си открила, когато приключиш. И, Крис…
Крис откъсна поглед от екрана.
— Какво?
— Не се увличай толкова в това търсене, че да забравиш да се погрижиш за собствената си сигурност. Ако Ванс има списък, твоето име също е в него.
Карол стана и тръгна към вратата.
— Моите уважения, шефе, но смея ли при това положение да попитам накъде така сам-сама? — подвикна Крис след нея.
Карол се поизвърна. Ситни бръчици се появиха в ъгълчетата на очите й, когато тя се усмихна иронично.
— Отивам в централата на Северната регионална полиция. Вероятно там ще съм в безопасност.
— Не бих разчитала на това — измърмори мрачно Крис, докато вратата се затваряше зад Карол.
За Ванеса Хил беше необичайно да няма уговорка с някого за обяд. Това, че храненето беше необходимост, в нейните очи не беше повод да не се възползва пълноценно от времето, което отделяше за тази цел. Затова работните обеди присъстваха постоянно в графика й. Или обядваше навън с клиенти, или в офиса с онези от служителите си, които заемаха ключови позиции, за да планират стратегиите за различни кампании и да оценяват потенциални пазари. В продължение на трийсет години тя управляваше своята консултантска фирма за човешки ресурси и не току-така бе успяла да стане един от водещите „ловци на мозъци“ в страната.
Но днес беше останала на сухо. Брокерът от фирмата за недвижими имоти, с когото се бе уговорила да се видят на обяд, се отказа от уговорката в последния момент — поводът беше някаква глупост, дъщеря му си била счупила ръката в училище — и я остави сама в центъра на Манчестър, питаща се с какво да си запълни времето до два следобед, когато беше следващата й среща. Не й се искаше да обядва сама в ресторанта, където беше запазила маса, затова седна пред някаква закусвалня и си поръча кафе и сандвич. Спомни си, че на път към ресторанта беше минала покрай автомивка, която не беше на самообслужване. Време беше колата да се почисти основно. Навремето тя се заемаше лично с подобни неща, твърдейки, че никой няма да се справи по-добре от нея, но напоследък предпочиташе да си плаща. Но това съвсем не означаваше, че е склонна на компромис. Ако не си свършеха работата добре, тя просто настояваше да повторят.