— Доктор Тони Хил, психолог и профайлър, на тази снимка с колега от полицията, помогна за разкриването на престъпленията на Ванс и за предаването му на съда.
Разбира се. Съвсем беше забравила, че Тони работеше по случая „Джако Ванс“. Повечето майки биха се гордели да видят единствения си син, представен в новини по националната телевизия в такава положителна роля. Но Ванеса Хил не беше като повечето майки. За нея синът й беше досадно неудобство още отпреди раждането си и тя бе успяла да избегне и най-отдалеченото подобие на майчинско чувство към него. Беше се настроила против него от самото начало и нищо от това, което той бе направил, не бе променило позицията й. Тя го презираше и се надсмиваше над професията му. Съзнаваше, че той не е глупав. Имаше същата проницателност, с която бе надарена и тя самата. Можеше да се възползва от таланта си, да стане преуспял човек.
Вместо това бе предпочел да си прекарва времето, занимавайки се с убийци, изнасилвачи и изобщо на утайката на обществото. Какъв смисъл имаше това? Ама наистина! Като си припомни и как незаконороденият й син беше успял да осуети някои нейни планове, почти бе готова да застане на страната на Джако Ванс. Отвърна отвратено поглед от екрана и извади телефона, за да си провери пощата. Всичко друго бе за предпочитане пред това да гледа разни глупости по телевизията.
15.
Имаше нещо отчайващо тъжно в апартамента, който Ники Рийд бе делил със Сузи Блак. Излинелите мебели очевидно бяха събирани от най-евтините магазини за стоки на втора ръка. Пейзажните фотографии по стените като че ли бяха изрязвани от списания и пъхани в евтини рамки от ИКЕА. Килимът беше протрит, цветовете му бяха потънали в мъглите на времето. Но тук беше и по-чисто, и по-подредено от онова, което си бе представяла Пола. Помещението като че ли бе обзаведено от деца, които са си представяли, че обзавеждат собствен дом.
Ники улови зоркия поглед, с който тя обхождаше обстановката, и каза:
— Ние не сме отрепки, разбирате ли. Опитваме се да водим приличен живот. Опитвахме се — той посочи една купа, пълна с портокали, ябълки и банани на една масичка край стената. — Плодове, такива работи. Ядяхме истинска храна. И си плащаме наема — той прехвърли единия си слаб, облечен в деним крак, над другия, и сключи ръце на коляното си. Превзетият му, женствен маниер подкопа опита му да се държи достойно и накара Пола да изпита още по-дълбоко съчувствие към него.
— Съжалявам за Сузи — каза тя. — Онова, което й е било причинено, е непростимо.
— Ако вашите хора се бяха вслушали, когато отидох да обявя, че е изчезнала… ако бяхте приели сериозно думите ми… — недоизказаното обвинение увисна във въздуха.
Пола въздъхна. После заговори кротко.
— Разбирам защо си толкова гневен, Ники. Но дори да бяхме вдигнали всички колеги под тревога, когато ти си съобщил за изчезването на Сузи, пак щяхме да закъснеем. Съжалявам, но такава е истината — била е мъртва още преди дори ти да разбереш, че е изчезнала. Знам, че те измъчва чувство за вина, Ники, но няма нищо по-различно, което да си можел да сториш и което би могло да промени крайния изход.
Ники подсмръкна шумно, в очите му проблеснаха сълзи. Пола не можеше да прецени дали това е действието на кокаина или истинска проява на скръб; що се отнася до Кевин, ако се съдеше по езика на тялото му, той вече беше решил за себе си.
— Тя беше страхотна… Сузи — каза Ники с треперлив глас. — Познавах я от години. Учехме в едно и също училище. Често бягахме заедно и ходехме в игралните зали, за да играем на видеоигри, играехме и на бинго с пенсионерите.
— Значи и двамата сте имали проблеми в училище?
Той се позасмя презрително.
— В училище. У дома. С другите деца. Двамата със Сузи успявахме да се накиснем до ушите във всички неприятности, за които можете да се сетите. Тя е единственият човек от някогашния ми живот, с когото все още поддържам връзка. Всички останали ме прекараха, а после се разкараха. Но не и Сузи. Грижехме се един за друг.
Пола прецени, че той вече се е поотпуснал достатъчно, за да му зададе по-сериозен въпрос.
— И двамата работехте по улиците, нали?
Ники кимна.
— Проституирахме — той погледна към напукания таван, примигвайки, за да пропъди сълзите от големите си сини очи, които се открояваха на слабото му, кокалесто лице с тънки устни, разкриващи нащърбени зъби. — Нямаше какво друго да правим. Сузи се опита да поработи в магазина на ъгъла, но парите бяха мизерни — той сви леко рамене. — Не разбирам как се оправят хората.