17.
Тони Хил съзнаваше много добре, че реакциите му не са същите като реакциите на повечето хора. Да вземем например паметта. Въпреки че дори не му се мислеше от колко години насам пиеше кафе заедно с Карол Джордан, до ден-днешен му се случваше да стои в недоумение край бара в някое кафене или в собствената си кухня, прехвърляйки базата данни в главата си, за да си припомни дали тя пие еспресо или капучино. А не беше някой разсеян професор. Помнеше характерното поведение на всеки сериен престъпник, с когото си бе имал работа, и като профайлър, и като клиничен психолог. Знаеше, че паметта поначало действа селективно. Работата беше там, че принципите, които управляваха тази функция на неговата памет, бяха нетрадиционни.
Затова и се учуди толкова, когато седна да съставя оценка на рисковете, които криеше бягството на Джако Ванс, и установи, че няма спомен да му е съставял официален психологически профил. Когато Карол си тръгна, той притвори очи и се опита да призове в съзнанието си мисловен образ на доклада. Когато не се появи нищо, той отвори рязко очи, припомнил си, че преследването на Ванс бе протекло по такъв нестандартен начин, че докато то беше в ход, така и не написа нищо. Разбира се, гонитбата на Ванс беше необичайна, тъй като не бе започнала с полицейско разследване. Тя започна в резултат на едно учебно упражнение, предназначено за начинаещите профайлъри от подбрана в Министерството на вътрешните работи група, с които работеше Тони. А когато нещата се задвижиха, не бе останало време да седне и анализира престъпленията на Ванс от такава гледна точка.
За да спечели малко време, необходимо му да оцени онова, което знаеше за Ванс, Тони откри на лаптопа на Карол един от предишните профили, които бе съставял, и копира стандартния уводен абзац:
Настоящият психологически профил на престъпник може да служи само като най-общо напътствие и в никакъв случай не бива да бъде приеман като описание на конкретна личност. Надали престъпникът отговаря на всички елементи на профила, въпреки че очаквам висока стойност на съвпаденията между описаните по-долу характеристики и действителната личност. Всички точки на профила се отнасят до вероятности и предположения — не може да се говори за факти.
При извършване на престъпленията си серийният убиец оставя поредица сигнали и показатели. Всичко, което той прави, трябва да влезе, съзнателно или не, в предварително подготвен модел. Разкриването на конкретния модел разкрива и логиката, по силата на която действа престъпникът. За нас мотивацията му може да е нелогична, но за него тя е от изключително значение. Именно защото неговата логика е специфична единствено за него, такъв убиец не може да бъде заловен със залагане на стандартни клопки. Тъй като той е уникален, уникални трябва да бъдат и средствата за залавянето му, начинът, по който той трябва да бъде разпитан и начинът, по който трябва да се извърши възстановката на престъпленията му.
Абзацът всъщност не отговаряше на изискванията на случая. Ламбърт искаше от него оценка на рискове, не профил, основаващ се на извършени престъпления. Вероятно можеше да остави втория абзац. Но първият трябваше да бъде променен. Той отвори нов файл и започна:
Поместената по-долу оценка на рискове се основава на ограничен брой лични контакти с Джако Ванс. Срещал съм Ванс няколко пъти на публични места и два пъти съм разговарял с него: един път в дома му, когато той може и да е съзнавал, че е обект на разследване; и втория път, когато вече беше арестуван по подозрение в убийство. Затова пък съм запознат в подробности с престъпленията му и имам достатъчно познания за биографията му, за да вярвам, че ще съумея да преценя как най-вероятно той ще реагира в положението си на беглец, след като успешно е надхитрил системата и се е измъкнал от затвора.
— Какво става в главата ти, Джако? — попита Тони тихо, облягайки се на стола си и сключвайки пръсти зад главата си. — Защо постъпи именно така? Защо точно сега?
Рязко почукване на вратата прекъсна разговора, който водеше със себе си. Пола надникна вътре. На лицето й беше изписана решителност.
— Можеш ли да ми отделиш една минута?
Още преди той да отговори, тя вече бе влязла и затваряше вратата зад себе си.
— Ами ако бях казал „не“?
Пола му отправи една уморена усмивка.
— Щях да отвърна „толкова по-зле за теб“.
— Така си и мислех — Тони смъкна очилата за четене и огледа Пола. Близостта им датираше отдавна — сложна и обременяваща мрежа от връзки, простираща се години назад и превърнала се в нещо като приятелство. Той я бе превел през лабиринта на скръбта след загубата на колега, който й беше и приятел; тя го бе подбуждала да върши това, което бе редно, но по нередни причини; той я бе тласкал да нарушава правилата, а после я беше защитавал, когато Карол бе научила за станалото. Взаимното уважение беше крайъгълният камък, на който почиваха техните отношения. И по-добре, каза си Тони, в противен случай вероятно щеше да му бъде трудно да не завижда на Пола за щастието, което тя бе намерила с доктор Елинор Блесинг, щастие, на което той се съмняваше, че е способен. — Предполагам, че не става дума за визита на учтивост?