Жената се отдръпна, бръкна в една кутия и извади оттам хляб. Измъкна един от ножовете в кухненския блок, дъска за рязане на хляб от една ниша, панерче за хляб от едно дълбоко чекмедже. Плъзна острието няколко пъти напред-назад, после постави панерчето с хляб на масата, докато мъжът вадеше чинии от един шкаф и сипваше с черпака гъста супа в тях. Седнаха и започнаха да се хранят.
Ванс свали облегалката малко по-назад. Налагаше се да изчака подходящия момент, което можеше да отнеме известно време. Но това не го притесняваше. Беше чакал този момент с години. Умееше да чака.
Карол четеше водещата статия в „Брадфийлд Сентинел Таймс“, без да бърза. Понякога, когато от полицията изтечеше информация, тонът на материалите във вестниците беше неуверен, правеха се предположения и се цитираха слухове. Но тонът на тази статия беше тържествуващо самоуверен. Пени Бърджес разполагаше с всички необходими съставки за добра публикация, и беше направила всичко точно както трябва. Ако, разбира се, приемем, че е редно да се експлоатира смъртта на три жени за увеличаването на тиража на един вестник. Но защо някой би се загрижил за тази последна експлоатация на жени, всяка от които бе демонстрирала посвоему как един живот може да бъде похабяван срещу мизерно заплащане? Карол се опита да потисне надигащото се у нея добре познато отвращение и не успя.
— Някой се е раздрънкал — каза тя. — И то сериозно.
— Да, и всички знаем кой е той — каза Пола с горчивина. — Първо ни обиждат, а после, когато ги накараш да отговарят за думите си, някакъв злопаметен лайнар решава да си го върне по този начин — тя заби пръст във вестника. — Няма значение, че сме имали сериозни оперативни причини да държим всичко да се пази в тайна. Очевидно за някои хора да си го върнат тъпкано на така наречения „Отдел Тъпи Парчета“ е по-важно от залавянето на един сериен убиец.
Тони взе вестника и започна да чете внимателно.
— Тя дори не прави предположение, че убийствата са на сексуална основа — отбеляза той. — Това е интересно. Като че ли получените от източника й сведения са й били достатъчни и не е изпитала нужда да намеква, че може да има и още нещо.
— Да я шибат Пени Бърджес — избухна Крис.
— Нали Кевин се занимаваше с това? — попита невинно Сам, без да се обръща конкретно към някого.
— Я млъквай! — сопна се Пола.
— Да, Сам. Ако не можеш да кажеш нещо полезно, по-добре си мълчи — каза Карол. — От всичко това следва, че не можем да се доверяваме на хората от Северната регионална полиция и не бива да ги уведомяваме за уликите, които ще разработваме занапред. Можем да продължим да използваме униформените от тамошния участък да вършат черната работа — да обикалят хората, живеещи наблизо, да показват снимки, такива неща. Но всякаква друга информация задържаме само за себе си.
Стейси се показа иззад мониторите си. Държеше в ръка една лъскава, току-що разпечатана снимка.
— Значи ли това, че не бива да окачаме такива неща по таблата? — попита тя.
— За какви неща става дума? — Карол чувстваше как зад очите й започва тъпо да пулсира зараждаща се болка. Налагаше се да взема прекалено много решения, да се справя с прекалено голямо напрежение, да носи прекалено много дини под една мишница; с всеки изминал ден Уест Мърсия й се струваше все по-привлекателна перспектива. Надяваше се, че в кабинета си в Устър няма да изпитва желание да пие концентрат преди обяд. Тази надежда не се нареждаше сред най-маловажните причини за напускането й.
Стейси обърна разпечатката така, че всички можеха да я видят.
— Кадър от запис на камера за контрол на движението, намираща се на двеста метра от „Танци с лисици“ — каза тя. — Колата напуска града.
На цветната снимка се виждаше тойота, която би могла да бъде червена или кафява. Регистрационният номер също се четеше ясно. Фигурата до шофьора можеше да е на жена — виждаше се дълга коса. Лицето на шофьора бе наполовина скрито от козирката на бейзболна шапка; онова, което се виждаше, не беше достатъчно за разпознаване.
— Това ли е нашият човек?
— Колата е засечена в отрязъка от време, който ни интересува. Не е минала пред камерата, която се намира преди „Танци с лисици“, следователно трябва да е потеглила или от клуба, от големия магазин за килими до него, или от съседния салон за маникюр и педикюр, в който има и солариум. Не ми се вярва магазинът или салонът да са били отворени по това време. Следователно е почти сигурно, че колата е потеглила от „Танци с лисици“. Две други коли се движат по същия маршрут в същия период от време, но и в двете до шофьора няма пътник. Бих казала, че съществува много голяма вероятност това да е колата на мъжа, отвел Лиан Консидайн от клуба.