Блейк го изгледа потиснато и поклати глава.
— Ужасно съжалявам, Карол. И двамата са мъртви.
Карол се облегна на Тони и затрепери силно, като мокро куче.
— Не — каза тя. — Не, не, не.
Височината и силата на гласа й спадаха след всяка дума, така че тя почти изръмжа последното „не“. Тони, притиснал я към себе си, чувстваше ужасното напрежение, което я разтърсваше. Тя се задъхваше, едва не изхлипа, но успя по някакъв начин да се възпре, преди да рухне окончателно.
— Какво се е случило? — попита Тони. Както винаги, фактите го привличаха неудържимо.
Блейк се опита да му подскаже с поглед, че ще е по-добре да не отговаря.
— Кажете ми какво е станало — извика Карол, извръщайки се, за да погледне началника в очите. — Нямате право да криете от мен.
Блейк закърши ръце. Тони бе чувал хората да казват така, но никога досега не бе присъствал на такова убедително пресъздаване на израза.
— Фактите, с които разполагам, са много непълни. Брат ви и партньорката му…
— Майкъл и Луси — каза Карол. — Имат си имена. Майкъл и Луси.
Блейк придоби измъчено изражение.
— Извинете. Майкъл и Луси били изненадани от натрапник, който нападнал двамата с нож. По всичко личи, че е станало много бързо.
— В селската им къща ли е станало? През нощта? — попита Тони. Бе ходил там на вечеря няколко пъти с Карол. Не можеше да си представи онзи дом като местопрестъпление. А със сигурност не можеше да си представи и как някой се насочва към къщата посред бял ден, без да бъде забелязан.
— Както вече казах, разполагам с много малко подробности. Но детективите, огледали местопрестъплението, са убедени, че престъплението е извършено през последните два часа.
— Кой ги е открил? — попита Карол, която се опитваше да се вкопчи в обичайната си въздържаност. Сега вече защитаваше самата себе си, издигаше стена от лед между себе си и останалия свят. Тони бе наблюдавал и преди как тя успява да си наложи да се пребори с тежка лична криза. Но бе присъствал и на последиците — на окончателното, неудържимо рухване.
— Не знам, Карол. Съжалявам. Реших, че е по-добре да споделя с вас малкото, което знам, веднага щом го научих, вместо да изчаквам да получа още подробности — Блейк хвърли поглед към Тони, търсейки помощ. Но Тони се чувстваше не по-малко безпомощен от него. Не беше в състояние да възприеме онова, което чуваше. Двама души, които бе познавал, бяха мъртви. Убити. Беше трудно и да пропъди убеждението, че знае кой е виновникът.
Карол се отдръпна от Тони и взе палтото си от закачалката.
— Трябва да отида там.
— Струва ми се, че това не е добра идея — каза Блейк, опитвайки се да говори авторитетно.
— Все ми е едно какво ви се струва — отвърна тя. — Става дума за моя брат и изборът е мой — гласът й изневери, докато произнасяше последните думи. Върна се при шкафа с папките и извади две бутилчици с водка от чекмеджето. Изгълта ги бързо, една подир друга. Когато почувства въздействието на алкохола, тя стисна зъби и преглътна с усилие. После видимо събра сили и каза:
— Тони, ще трябва да ме закараш ти.
— Ако сте решили твърдо да тръгнете, мога да изпратя полицай да ви закара — каза Блейк.
— Имам нужда да бъда с познат човек — каза Карол. — Тони, ще ме закараш ли? Или да помоля Пола?
Това беше последното, което би искал да направи. Но нямаше избор.
— Ще те закарам — отвърна той.
— Разбира се, можете да ползвате толкова почивни дни, колкото са ви необходими — каза Блейк, докато Карол навличаше палтото си, гледайки някъде отвъд него. Движеше се предпазливо, като атлет, изправящ се след тежко сблъскване на пистата. Тони пристъпваше колебливо зад нея — чудеше се дали да я прегърне през рамото или да я остави да върви сама. Пола, Крис и Сам зяпаха неприкрито, явно се питаха каква новина би могла да смаже Карол до такава степен.
— Кажете им — каза Тони през рамо на Блейк, когато двамата стигнаха до вратата. — Трябва да бъдат наясно — и той кимна към Крис. Ако предположенията му за онова, което се бе случило с Майкъл и Луси, бяха основателни, беше необходимо тя да знае. — Особено Крис.
Видя шока, изписал се по лицето й, но нямаше време да се занимава с нея. Сега на първо място беше Карол.