Когато се озова зад къщата, постави много внимателно сака на земята и пристъпи към малкия алпинеум в единия край на двора. Един от камъните беше изкуствен, в кухината имаше ключ за задната врата. В бележките на частния детектив пишеше: „Хил е класическият разсеян професор. Забрави да вземе ключовете от къщата в два от петте дни, през които го наблюдавах“. „Къща с наемател, мислеше си Ванс, докато си отключваше. Като в сериала «Щастливи дни».“
Прекоси предпазливо долния етаж, позволявайки си да се позабави, за да почувства атмосферата в жилището на Тони Хил, дребният особняк, който беше повярвал, че ще успее да победи Джако Ванс. Ако се съдеше по докладите на частния детектив, той никак не беше общителен. Изглежда Карол Джордан беше единственият приятел, който бе имал през живота си. Следователно, колкото повече мъка причинеше на Карол Джордан, толкова повече щяха да страдат и двамата.
Под стълбите се виждаше врата, която вероятно водеше към приземния етаж. На вратата имаше резета, но те бяха врътнати. Не беше заключена и секретната брава. Вратата се отвори, щом я докосна. Дотук с измишльотините, че отношенията им били съвсем официални, като между наемател и наемодател. Очевидно всеки от тях влизаше и излизаше свободно в личното пространство на другия, зачитайки някакви граници толкова, колкото би го направило и ято врабчета.
Обратното не му мина и през ум, че всеки от двамата уважава толкова дълбоко личния живот на другия, че няма нужда от ключалки, които да налагат правилото за неговата недосегаемост.
Ванс затича бързо надолу по стълбите към жилището на Карол и едва не се препъна в старичкия черен котарак, който продължаваше да става, за да поздрави новодошлите в неговия свят.
— Да му се не види! — изруга Ванс и залитна, изпаднал в ужас, че може да изпусне товара си. Но успя да се закрепи и изправи рамене.
Постави сака на пода и се зае да обикаля жилището. Намери онова, което търсеше, в мъничкия килер до входа. На пода имаше купичка със суха храна за котки и друга с вода. До тях имаше пластмасова кофа, наполовина пълна с храна за котки. Ванс се изкиска доволно. Колко прекрасно беше, когато нещата се развиваха по план!
Донесе сака в килера, дръпна ципа и затвори вратата зад себе си, за да не влиза котката. Първо изсипа котешката храна от кофата в една найлонова торбичка. После извади яка метална пружина, навита и стегната със здрава пластмасова щипка. Постави я на дъното на кофата и свърза щипката с чувствителен механизъм, прикрепен към ръба й. Извади дебели ръкавици за работа с киселина и ги нахлузи върху другите. После, с безкрайно внимание, той отвори пластмасовия контейнер в сака и измъкна от него един стъклен съд. Прозрачна, гъста течност се плискаше леко в стените на съда, докато Ванс го поставяше много внимателно върху пружината. Свали капака на съда, в който се намираше сярната киселина. Накрая прикрепи фотоклетка към механизма в кофата и затвори капака.
Следващия път, когато Карол Джордан отвореше кофата с котешката храна, пълният с киселина съд щеше да бъде катапултиран от пружината право в лицето й. Надали щеше да я убие. Но киселината щеше да разяде кожата й, да унищожи лицето й, да я остави обезобразена, цялата в белези. Беше почти сигурно, че ще ослепее, а щеше да изпитва и ужасни болки. Ванс изпита приятна възбуда дори само при мисълта за това. Тя щеше да страда. Божичко, колко щеше да страда!
Но Тони Хил щеше да страда още повече, съзнавайки, че този път не е успял да спре Джако Ванс. Точно на това се казваше „да улучиш с един куршум два заека“.
Кевин беше отегчен. Ако питаха него, в близост до летището имаше прекалено много мотели. А Стейси се беше постарала да издири адресите на всички тях без изключение. Диапазонът беше голям — и на цените, и на предлаганите от тях удобства. Да не говорим пък за степените на нежелание на персонала да отговаря на въпросите на някакво досадно ченге в натоварен период на деня. Задачата беше гадна, а той бе вбесен допълнително от съзнанието, че за пореден път са му възложили скучна работа. Беше допуснал една професионална грешка, заради която загуби чина си на инспектор, но това беше преди години. Струваше му се, че никога няма да му бъде простено. Може би пък напускането на отдела за разследване на особено тежки престъпления щеше най-сетне да му отвори пътя към желаното повишение.