Той отново ме бутна, тихо изскимтя и аз видях как изучава стаята с очи, космите на тила
му бяха настръхнали и той нямаше търпение да се махне от това място. Извиних му се под
нос и тръгнах след другите. Отминахме още две врати и Лиз дотича обратно при нас.
– Някой идва.
– Какво? – попита леля Лорън, щом предадох думите на Лиз. – От долу ли? Не може да
бъде. Това е...
Прекъсна я тропането на нечии стъпки. Тя погледна наляво, после надясно и посочи с
ръка към най-близката врата.
– Електронната карта, Клоуи, бързо!
Отворих и всички влязохме вътре. Щом затворих вратата зад нас, ключалката шумно
прещрака. Огледах се, присвих очи и видях единствено отблясъка на сигналната светлина.
Намирахме се в просторен склад, натъпкан с кутии.
– Доста скривалища има тук – прошепнах аз. – Предлагам да си намерим някое за себе си.
Разделихме се, защото чухме стъпките да ехтят по коридора. Обърнах се и едва не паднах
върху Дерек. Не беше се помръднал; с настръхнала козина той се взираше в стаята.
Огледах се. Видях кутии, много кутии, но и нещо друго в отсрещния край до стената –
четири легла.
– Ттова е било... – започнах.
– Къде са всички? – проехтя глас откъм коридора.
Дерек се стресна, захапа ръкава ми и ме задърпа навътре сред морето от кутии. Видяхме
удобно местенце отзад в ъгъла, където кутиите бяха натрупани по три една върху друга.
Дерек ме побутна натам. Той отиде отзад, а аз шепнешком повиках останалите, за да се
съберем на едно място.
След минута всички се бяхме натъпкали в тясното пространство – клечахме или седяхме
на пода. Дерек бе седнал на входа, въртеше уши във всички посоки и го пазеше. С
приближаването на шума от стъпки аз вече не се нуждаех от острия му слух, за да различа и
гласовете.
– Учени – изсумтя мъжки глас. – Мислят си, че могат да наемат няколко полудемони за
ченгета и – готово! Арогантни копе... – мърморенето отмина нататък. – Наблизо ли се
намира господин Ст. Клауд?
– Самолетът му пристига след седемдесет и пет минути, господине.
– Значи, разполагаме с цял час, за да разчистим бъркотията тук. Колко бяха хлапетата?
Четири ли?
– Три бяха заловени за втори път. Четвъртото – върколакът – не бе заловен, но е
докладвано, че е влязъл в сградата.
– Страхотно. Просто нямам думи. – Стъпките им се чуха пред вратата. – Добре тогава, ето
го и плана ни. Необходими са ми двамина оцелели. Ако можеш да ми ги осигуриш, господин
Ст. Клауд ще бъде доволен. Но върколакът не е включен в техния брой.
– Естествено, господине.
– Нужно ни е място, където ще настаним щаба за действие. Екипът ще е тук след пет
минути.
– Като че ли никой не използва това крило, господине. – Изскърца врата. – В стаята дори
са старите чинове и черната дъска.
– Добре. Започни настаняването и повикай Давидоф по радиостанцията. Искам да дойде
веднага.
Махнах с ръка на Лиз да отиде и да провери как стоят нещата.
Всички наострихме уши, като се молехме да открият някакво неудобство в стаята или да
им предложат по-добра. Но не стана.
– Добре поне, че се намират от другата страна на пътя ни за бягство – обади се Тори.
– Няма никакво значение – заяви Саймън. – Имат си специален отряд за охрана на
кабалите навън в коридора. Притиснати сме отвсякъде.
Лиз отново дотърча.
– Има двама души в работно облекло и един, облечен като войник. Плюс още четирима
като него, които охраняват коридора.
Тропотът на ботуши потвърди думите ѝ.
– Ще се държим здраво един за друг – казах аз. – Ще изпратят хората си да ни търсят – да
се надяваме на някое друго място. И щом имаме възможност, ще избягаме.
Зад мен Дерек доволно се излегна на пода, като ми позволи да се облегна на него, и на
мен ми стана толкова топло и уютно, че започнах да се отпускам, и колкото повече се
отпусках, толкова повече се отпускаше и той – мускулите му омекнаха, пулсът му се
нормализира.
– Значи вие двамата дойдохте сами? – обърнах се към Лиз. – Как?
– С автомобил.
– Но Дерек не носи шофьорската си книжка.
Саймън се засмя.
– Нима това означава, че не можем да караме кола? Татко ни позволи да започнем още
миналата година и ние нападнахме празните паркинги наоколо.
– Но това са само няколко минути около търговския център, а не осем часа по
магистралите.
Дерек изръмжа, сякаш искаше да подчертае, че не е било кой знае какво, макар да съм