– Трябва да го преместим – казах. – Засега поне в храстите и да покрием тялото. Утре ще
се върнем и ще го погребем.
Не вярвах на собствените си уши. Да скрием труп? Труп?
„А какви други възможности имаме? Да го оставим проснат на пътеката с надеждата, че
никой от съседите няма да мине оттук?“
Извън нуждите на сценария, никога не съм очаквала да върша нещо подобно – да мисля
как да се отърва от нечий труп, – ала сега това бе станало мой начин на живот. Или трябваше
да се приспособя, или да се предам.
Станах, хванах ръката на Лайъм и предпазливо я дръпнах.
– Разбрах – каза Дерек и се изправи. – Ще го нося. Не можем да си позволим да го влачим
и да оставим следи; ще трябва веднага да го погребем, за да не го открият кучетата.
– Кого да погребете? – чухме глас до мен.
Подскочих толкова високо, че сърцето ми забъхти в гърлото.
– Клоуи? – рече Дерек.
Обърнах се и видях Лайъм да идва към нас.
– Клоуи? – повтори Дерек.
– Ллайъм е. Духът му.
Лайъм се спря.
– Духът ли?
Погледна ме, после хвърли поглед върху трупа си на земята. Изпсува.
– Ти си мъртъв – казах аз.
– Виждам. Сигурно си една от онези, които разговарят с мъртъвци и... – той погледна към
телата на кучето и заека и сви устни – и можеш да вдигаш мъртвите.
Очите му се спряха отново върху собствения му труп и той изпсува още веднъж.
Прокашлях се.
– Тъй като си тук, имам някои въпроси.
Той ме погледна и повдигна вежди.
– Шегуваш се, нали?
– Не. – Коленичих до трупа му и бръкнах в джоба.
– Клоуи? – Дерек навъсено се приближи.
Извадих мобилния телефон на Лайъм.
– Някой му се обади. Някой, който очевидно е направил цялата постановка, някой, който
ме познава, знаеше името ми. – Погледнах към призрака на Лайъм. – Кой е той?
Лайъм нададе сподавен смях.
– Сериозно? Та аз току-що умрях. Гаджето ти ме уби. Нима очакваш от мен да се въртя
наоколо и да бърборя с теб? Не, момиченце, тъкмо сега съм малко травмиран. Може би по-
късно.
Той понечи да си тръгне. Аз бързо му препречих пътя.
– Каниш се да влезеш в отвъдното – казах. – Това е последната ти възможност да сториш
добрина.
– Хм, добре, щом поставяш така въпроса... – подбели очи той. – Не се интересувам от
вторите възможности. Не съм сторил нищо, заради което да съжалявам. Щом искаш
отговори...
Той направи крачка напред и се надвеси над мен. Възпротивих се на желанието да отстъпя
назад, ала сигурно съм се вцепенила, щом Дерек се приближи до мен и прошепна:
– Не допускай да те насили.
– Да я насиля ли? – попита Лайъм. – Тя е от онези, които не могат да се наситят на
компанията ми. – Той отново сведе поглед към мен. – Както вече казах, ако искаш отговори,
намери си ги сама. И докато го правиш, опитай се да се позабавляваш, защото имам
усещането, че ще се видим пак, и то много скоро... от тази страна, а не в отвъдната.
Дерек стисна ръката ми още по-силно. Когато се опитах да се измъкна, той се наведе и ми
прошепна:
– Остави го да си тръгне. Не си струва.
– Послушай гаджето си, момиченце – викна Лайъм, докато тръгваше.
Рязко се изправих.
– Какво мислиш за моите вампири?
Лайъм спря и бавно се обърна.
Посочих към мъртвото куче.
– Знаеш ли как го направих?
– Не ми пука.
– А трябва. Некромантите вдигат мъртъвците, като изпращат призрака – дух като теб –
обратно в неговия труп, където той остава под мой контрол, както сам видя. Става и при
хора, и при животни. Така че или ще отговориш на въпросите ми, или ще те навра обратно
там – и посочих към мъртвото му тяло.
Той се засмя.
– Бих казал, че имаш доста кураж, но пък това е твърде неуместно.
– Мислиш, че се шегувам, нали?
Той отговори, като ми обърна гръб и си тръгна. Затворих очи и си представих, че го
дърпам към трупа му и после го набутвам вътре.
– Хей – каза той. – Хей!
Отворих очи и го видях как се напъва срещу невидимата сила.
– Нима си мислеше, че блъфирам?
Позасилих натиска и той залитна. Бутнах още веднъж. Духът му се придвижи към трупа.
– Добре, добре – изрече ядно той. – Какво искаш да знаеш?
– Кой те нае?
– Имаш телефона. Сама се досети.
Предадох на Дерек думите на Лайъм, после попитах:
– Групата „Едисън“ ли беше?
Физиономията му се изкриви.
– Електрическата компания?
– Марсел Давидоф ли се казваше?
– Кой?
– Даян Енрайт ли?
– Той е прав – прошепна Дерек. – Имаш му телефона. Попитай нещо друго.