н а тях, на всеки, който го караше да се чувства по този начин. Преди да успея да му се
извиня, той запремига, шокът му отмина и аз разбрах, че гневът ми бе свършил повече
работа от каквито и да било утешителни думи.
– Бяха те взели на мушка, защото си върколак – казах аз. – Това е. Нищо не си направил и
нищо не можеш да промениш. Проблемът си е техен.
– Но ако знаех, че има проблем, нямаше да поставям ничий живот в опасност.
– И щеше да дойдеш тук сам? Та това е...
– Не просто така. Застраших живота ви – на Саймън и твоя, само защото...
– Защото си дошъл тук? А каква друга възможност имаше? Да избягаш? Да се откажеш да
търсиш баща си? Да изоставиш Саймън?
Той премига.
– Не, не бих изоставил... но искам да...
– Какво би искал?
Той поклати глава и извърна поглед. Заобиколих го и застанах пред него.
– Какво би искал, Дерек? Да заминеш оттук? Мислиш, че ще сме по-добре, ако те няма?
Той раздвижи плещи, сякаш искаше да свие рамене, и отново извърна поглед встрани.
Имаше право. Той просто не искаше да чуе тази мисъл, изречена гласно; звучеше като
самосъжаление.
– Никой няма да е по-добре, ако си тръгнеш – казах.
– Да бе – измърмори неубедено той.
– Саймън има нужда от теб.
Той кимна и се вторачи в гората.
„Аз имам нужда от теб.“ Казах го, разбира се, наум. Как бих могла да изрека такова
странно нещо? Ала го чувствах, сърцето се блъскаше в гърдите ми и в главата ми не се
мяташе романтичната глупост: „Не мога да живея без теб“, а нещо по-дълбоко, по-отчаяно.
Когато си представих как Дерек заминава, почвата под краката ми сякаш изчезна. Исках
да се уловя за нещо, нещо здраво и истинско, в мига, когато всичко около мен се променяше
с такава бързина. Дори понякога да съм си мислила, че би било по-добре Дерек да го няма,
защото бе готов да ме разкъса на парченца при всяка моя погрешна стъпка, друг път съм
разчитала единствено на него – човек, който да ме държи нащрек, да ме кара да постъпвам
по-добре, да не ми позволява да заровя глава в пясъка и да чакам всичко да отмине.
Той се обърна към мен и вероятно е прочел по лицето ми какво чувствам. Колкото и бързо
да исках да го прикрия, скоростта ми не бе достатъчна и щом ме погледна, начинът, по
който ме погледна...
Паника. Усетих паника, сякаш внезапно ми се прииска да съм някъде другаде, само не тук,
исках, исках, исках...
Откъснах поглед от него и отворих уста да кажа нещо, каквото и да е, ала той ме
изпревари.
– Никъде няма да ходя, Клоуи. – Потърка се отзад по рамото, като свъси вежди, сякаш
полагаше огромно усилие. – Нямам намерение да проявявам...
– Нетърпение?
Кратък пронизителен смях.
– Предполагам. Твърде много говорим за нетърпение напоследък. Действието наистина
ми се отдава по-добре.
– Чувам те. – Вдигнах във въздуха мобилния телефон. – А може би с това ще дадем
начален старт на действието. Готов ли си да се появиш пред Андрю?
Той кимна с глава и ние се отправихме към къщата.
Щом се върнахме, разрази се истинска буря, отразяваща вълненията от изминалата нощ.
Някой искаше Дерек да умре. Същият този някой искаше и аз да умра, защото... е,
предполагам, просто защото нямаше никакво значение. Аз нямах значение. Бях само пречка
по пътя към целта.
Как можеше някой да гледа на деца, които не са направили нищо лошо, като на заплаха,
която най-успешно може да бъде отстранена чрез убийство? Който и да бе той, с нищо не се
различаваше от членовете на групата „Едисън“.
Някой искаше Дерек да умре, защото бил чудовище. Но когато по една случайност уби
Лайъм, Дерек страдаше и щеше да продължи да страда, колкото и оправдан да бе неговият
акт.
И така, кой бе истинското чудовище?
В къщата беше тихо. Странно. Сякаш се бяхме събу дили от кошмарен сън и можехме да се
промъкнем обратно в леглата си, все едно нищо не се е случило.
Оставих Дерек да доведе Андрю.
Двамата ме откриха на масата в кухнята. Дерек рече:
– Имаме да ти казваме нещо. – И съдейки по вида на Андрю, очаквах Дерек да си признае,
че съм бременна от него.
Почувствахме едва ли не облекчение да открием, че сме били преследвани от някакви си
върколаци убийци, – поне докато той не осъзна, че не групата „Едисън“ ги бе изпратила по
дирите ни. Още щом видя съобщението на мобилния телефон и потвърди, че номерът е на
Ръсел, нещата се промениха и най-после Андрю стана такъв, какъвто го искахме.