ли трябваше да бъде? Да останем настрана, когато възрастните действат? Надявах се да не е
така.
Двамата със Саймън открихме Дерек в кухнята. Саймън искаше да си вземе ябълка и да
отиде някъде другаде, така че да можем да планираме следващата си стъпка, която ще бъде
извън обсега на действие на възрастните, ала Дерек му подаде глюкомера и спринцовката с
инсулин и си извади бекон и яйца от хладилника. Саймън въздъхна и Дерек го погледна.
– Надявам се, не очакваш да го направя аз – казах.
После и аз го погледнах на свой ред.
– Само казвам...
– Не всички сме израснали под грижите на иконом – забеляза Дерек.
– Нямам нужда от закуска – заяви Саймън. – Трябва да поговорим.
– За какво? – попита Дерек.
– Хм, за това, че е крайно време да се махнем оттук – отвърна той. – Някой се опита да ви
убие. И двама ви.
– А единствената новина тук е, че групата „Едисън“ не е била замесена – забеляза Дерек. –
Те вероятно също са по следите ни и само чакат да направим някоя глупост, като например
отново да избягаме. – Той постави нарязан бекон в тигана. – Оставаме. Поне докато
разберем каква е следващата им стъпка.
– Искам да призова Ройс – казах аз.
Дерек извъртя глава рязко като камшик.
– Какво?
– Искам да направя контакт с Ройс. Ако имам късмет, ще се свържа поне с братовчед му
или чичо му, но по-вероятно е да се появи самият Ройс и трябва да се справим с това. Трябва
да знаем какво се е случило тук, при това да го узнаем, без да се бавим.
– Тя има право. – Саймън срещна погледа на брат си. – И ти знаеш, че е така.
Дерек раздвижи челюстта си, докато осмисли думите му. Най-после каза:
– Но при едно условие. Никаква Тори. Последното нещо, което желаем, е да замеря Ройс с
огнени кълба.
– Тъй да бъде.
Качих се горе да взема Тори за закуска. Споделих
тайните ни и я помолих за помощ:
нека да създаде работа на Маргарет и да ни направи знак, щом Андрю се появи. Тя по-скоро
искаше да присъства на викането на духове, но и така щеше да ѝ е добре.
След закуска решихме да призоваваме духове в мазето – далеч от Андрю и без
опасностите, които криеше покривът. Ще ви призная, че двамата със Саймън горяхме от
желание да хвърлим поглед на мазето.
За първи път в живота си влизах в мазе, като треперех не само от естествения хлад. Беше
точно такова, каквото го бе описал Дерек – две големи помещения, пълни с разни неща, и
един склад. Саймън предложи на шега да потърсим някои тайни коридори, ала Дерек
отхвърли идеята.
Направих онова, което обикновено правех – затворих очи и коленичих. Можех да си
представя д-р Банкс от фотографията. С Остин бе по-трудно, тъй като пред очите ми все още
стоеше окървавеното му тяло, а това не ми помагаше да се отпусна. Така че се съсредоточих
главно върху д-р Банкс, и то до такава степен, че вътрешно усещах онази тревога, готова да
се възпламени, която ти подсказва, че никак не е безопасно да продължиш нататък.
– Нищо – казах.
– Сигурна ли си? – попита Саймън. – Трепериш цялата.
– Опитай пак – предложи Дерек.
Опитах и пак не се получи, но Саймън рече:
– Е, това определено бе трептене. Клепачите ти помръднаха, сякаш видя нещо.
Щом опитах пак, наистина го почувствах – малка искра, която ме накара да трепна.
Въздъхнах и се обърнах.
– Не бързай – измърмори Саймън. – Никой за никъде не се е разбързал.
Призовавах духовете, като се борех с импулса да направя още нещо. При нас имаше дух.
Почувствах същата хиперчувствителност, която усещах винаги в присъствието на трупове,
сякаш се напрягах да чуя глас, който е твърде слаб, за да мога да го доловя. Косъмчетата по
ръцете ми настръхнаха.
– Искам да сваля медальона си.
Приготвих се за спор, ала Дерек само кимна с глава.
– Бавно го вдигни над главата си и засега го задръж в ръце. Разбери дали ще почувстваш
някаква разлика.
Затворих очи и сграбчих медальона.
– Не!
Подскочих, погледнах Саймън, после Дерек, ала заповедта не идваше от техните усти.
– Тя пак дойде – казах аз. – Жената.
Когато призовах за пореден път, усещането се върна, този път още по-силно, и ми
трябваше цялата сила на волята, за да не го изпусна и да издърпам призрака навън.
– Внимателно – прошепна гласът.
Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха още повече.
– Ммолля те, ммога ли да тте видя? – гласът ми трептеше. Прокашлях се и опитах пак, ала