продължих да заеквам.
– Клоуи? – повика ме Дерек.
Проследих погледа му до ръцете си. Те трепереха. Стиснах медальона и си поех дълбоко
въздух.
– Това леля ти ли е? – попита Саймън.
Поклатих глава.
– Не. Аз...
Понечих да кажа, че не знам коя е, ала не можах да издумам и дума. Знаех коя е. Само че
не смеех да го повярвам.
– Слушай, детенце... Трябва да ме чуеш...
„Слушай, детенце.“ Помня кой ме наричаше така. Познавах този глас.
– Мамо?
26
– Какво? – възкликна Саймън и се премести напред. – Майка ти ли е тук?
– Не – рязко поклатих глава аз. – Не е. Аз... аз... аз... – Поех си дъх още веднъж и сключих
пръстите на треперещите си ръце. – Не знам защо го казах.
– Изтощена си – забеляза Дерек.
– Ами ако наистина е тя? – предположи Саймън.
Забелязах погледа, с който Дерек го стрелна като предупреждение да млъкне. Но въпреки
това той ме попита:
– Ако тук има дух, ще продължиш ли да призоваваш?
Той срещна погледа ми.
– Вероятно не е тя.
– Знам.
Затворих очи. Щеше ми се това да бе мама. От деня, в който разбрах, че мога да говоря с
духове, непрекъснато съм искала да се отърва от тази мисъл. Само като си представях, че бих
могла да разговарям с нея, сърцето ми се свиваше.
Бях ужасена. Майка ми беше далечен и желан спомен. Тя бе прегръдка и смях, и всичко
прекрасно, което съществуваше в моето детство. Като си мислех за нея, сякаш бях отново
тригодишна, свила се в скута – обичана и в пълна безопасност. Ала вече не бях на три и
знаех, че това не бе майката от спомените ми.
Майка ми ме бе включила в този експеримент. Толкова силно е копняла за дете, че бе
станала един от субектите на групата „Едисън“. Да, бяха
казали, че ще установят
страничните ефекти, които бяха довели до смъртта на брат
. Но също така я бяха
уведомили, че поема голям риск.
– Клоуи? – каза Саймън.
– Извинявай. Ще опитам пак.
Затворих очи и забравих за всичко друго. Ако това бе майка ми, аз исках да я видя,
независимо каква е била в действителност, независимо какво бе направила.
И когато призовавах, позволих си да си я представя, да я повикам по име.
– Чуваш ли...? – Гласът долетя отново, но тъй тихо, че можех да го доловя само ако се
съсредоточа. Дръпнах малко по-силно.
– Не!... достатъчно... не е безопасно.
– Кое не е безопасно? Да те призова ли?
Отговори ми твърде тихо, за да разбера думите . Отворих очи и се огледах, като търсех
някаква следа, че тук има дух. Вляво долових трептене на въздуха, сякаш от пода излизаше
топлина. Подадох медальона си на Дерек.
– Не! – обади се гласът... – ...сложи си го... не е безопасно.
– Искам да те видя.
– ... не мога... Съжалявам, детенце.
Сърцето ми се сви.
– Ммоля те. Искам само да те видя.
– ...знам... не мога... медальона... безопасно.
Дерек ми го върна. Започнах да го провирам през главата си, но възобнових
призоваването, което сега беше по-мощно, като издърпвах...
– Клоуи! – Гласът ѝ бе тъй рязък, че ококорих очи. – Не толкова силно... доведа...
– Ройс ли? И преди съм се занимавала с него. Искам да говоря с теб.
Отново я призовах.
– Клоуи!... продължавай... аз си тръгвам... не бива тук... не е разрешено.
– Какво не е разрешено?
– Не ти е разрешено да разговаряш с нея – промърмори Дерек. – Некромантите не бива да
се свързват с мъртвите си роднини. Чувал съм го някъде. Не исках да ти го кажа, защото не
бях сигурен. Очевидно можеш да се свържеш с нея, но не много добре. А тя не иска да я
притискаш, ако доведеш тук Ройс.
– Но аз имам нужда...
Дори не успях да довърша изречението и въздухът зат рептя и се образува някакъв силует.
Силуетът на майка ми, но толкова блед, че едва го виждах, ала ми бе достатъчно, за да го
разпозная. Познах го. Сълзите набъбнаха в очите ми. Премигах, за да ги върна обратно, и тя
отново изчезна.
– Онази нощ у Андрю се появи ти – казах. – В гората. Когато ни преследваха. Опита се да
ни помогнеш. Следваше ме по петите.
– Не винаги... не мога... опитах да предупредя... о, детенце... бягай...
– Да бягам ли?
– ...не е безопасно... няма безопасно място... не и за теб... толкова много лъжи... махни се...
– Не можем да избягаме – отвърнах аз. – Групата „Едисън“ ни намери онази нощ у...
– Не... това е... опитах да кажа... – Гласът започна да отслабва. Напрегнах се да чуя още,
ала той съвсем заглъхна. Не бях нанизала медальона на шията си.
– Хм, Клоуи? – обади се Саймън. – Щом майка ти каза да си го носиш...