влачеше за глезените. Светлината в стаята попремига и угасна. Когато отново се появи, аз се
взирах в тавана.
– Ккакво стана?
Усетих как устните ми се движат и чух гласа си, но никой не отговори. Изправих се на
крака.
– Клоуи, хайде – рече Дерек зад мен. – Кажи нещо.
– Какво да кажа?
Обърнах се назад. Той се бе проснал по гръб насред стаята. Два крака стърчаха, носовете
на маратонките им бяха обърнати нагоре към тавана. Моите маратонки. Моите крака.
Литнах нататък. Ето къде бях – лежах на пода, а Дерек се мъчеше да нахлузи медальона на
врата ми. Вдигнах ръка. Това бе моята ръка – все още покрита с драскотини, спомен от
тичането през гората онази нощ.
– Дерек?
Той не отговори. Протегнах ръка към рамото му.
Пръстите ми минаха през него.
Беше дух.
Тогава отворих очи – видях тялото си, проснато на пода. Устните се разтегнаха в лека
усмивка, която изобщо не бе моята усмивка.
– Хей, ти! – Гласът, идващ от тази уста, бе моят, ала тонът му, интонацията бяха чужди.
Дерек се намръщи и отново се опита да ми сложи огърлицата.
Другото ми аз отблъсна ръката му.
– Нямам нужда от това.
– Напротив, имаш.
– Не, нямам.
Дерек отблъсна ръката ми и издърпа огърлицата през главата ми. Медальонът се удари в
мен, аз усетих как ме шляпна по кожата, горещ като нажежено желязо, и изпъшках – аз и
моето тяло изпъшкаха в унисон. Внезапен мрак. После отново се взрях в тавана.
Появи се лицето на Дерек, зелените му очи бяха потъмнели от тревога.
– Клоуи?
Задишах бързо. Само това можех да правя. Вдишвам. Издишам. Усещах ръцете на Дерек
около моите и се съсредоточих върху тях.
– Какво се случи? – попита той.
– Аз... аз... аз...
Зад Дерек се чу смях.
– Нима си мислиш, че не мога да се върна отново вът ре в теб? Ще го направя. После ще
помогна на приятелите ти да спрат групата „Едисън“. – Д-р Банкс се надвеси над мен, заби
лице в моето, а в очите му бушуваха безумни огньове. – Ще заловим и другите субекти и ще
спрем страданията им, после ще ликвидирам и приятелите ти. Щом изчезнат те, ти ще ги
последваш и можете отново да се съберете заедно... в отвъдното. Аз ще го свърша.
– Не, няма – казах и се изправих.
Той се усмихна.
– Може и да имаш власт, Клоуи, ала нямаш представа как да я използваш.
– Напротив, имам.
Протегнах се и го сръгах – и с ума, и с ръцете си, като вложих целия си гняв в това
движение и за миг, кълна се, наистина го усетих. После той отлепи крака от земята и се
понесе назад с писъци, докато накрая съвсем изчезна.
– Клоуи?
Дерек ме докосна по рамото и аз исках да се обърна назад, да рухна на гърдите му и да му
разкажа всичко. Стегнах се, за да устоя на импулса, и си поех дълбоко дъх.
– Трябва да се махаме оттук – казах аз. – Колкото е възможно по-скоро.
* * *
Както се оказа, махнали сме се оттам дори по-скоро, отколкото смеехме да се надяваме.
Андрю се бе върнал сам. Ръсел го нямаше. Събрал багажа си и напуснал апартамента, преди
пристигането на Андрю.
Чувахме Маргарет и Андрю по високоговорителя заедно с други членове на групата.
Маргарет заяви, че било съвсем ясно, че сме били повече, отколкото биха могли да приемат,
и най-добрият начин да се отърват от бремето бил да ни предадат на някой друг – а именно
на леля Лорън и на бащата на Саймън, ако го намерят.
Не ми пукаше от факта, че предложението на Маргарет бе продиктувано от чист егоизъм –
в онзи момент ми се щеше да изтичам и да я прегърна.
На другия ден тръгвахме за Бъфало. Това означаваше, че е време да започнем да правим
сериозни планове. Андрю ме помоли да им дам подробности от лабораторията. Опитах се –
това бе мечтаният от мен момент, – ала трябваше да се боря за всяка дума. Сякаш някой бе
прекъснал енергийната ми връзка. Бях буквално изцедена и вцепенена.
Момчетата ми помагаха. Саймън начерта плана на лабораторията по моя разказ. Дерек ми
донесе чаша леденостудена вода. Дори в една от паузите в разговора Тори измърмори:
– Добре ли си?
Единствено Маргарет изглеждаше разсеяна, разпитваше ме със строг тон и когато писна,
ни разпусна. Отидох в салона, повъртях се, докато намеря кресло, и се свих в него. Заспах
още щом затворих очи.
Събудих се в същото кресло, но някой ме бе завил с одеяло, а на масата ме чакаше чаша с
вода. Дерек седеше на един-два метра от мен на дивана, пазеше ме, потънал в мисли. От