какво ме пазеше, нямах представа. Но нима имаше значение? Независимо дали
съществуваше заплаха, или не съществуваше, беше ми приятно да се събудя и да го видя
срещу мен.
И докато го гледах, осъзнах колко добре се чувствам в действителност. Досегашното ми
отношение не бе нищо повече от най-елементарно отричане, тъй като много по-лесно беше
да сме просто приятели. Ала не беше така, поне не за мен.
Щеше ми се да отида при него. Щеше ми се да се свия на дивана, да се облегна на рамото
му и да си говорим. Щеше ми се да знам за какво си мисли. Щеше ми се да го уверя, че
всичко ще бъде наред. И ми се щеше той да ми каже същото. Не ме интересуваше дали
всъщност ще е наред, или не – просто исках да му го кажа, да го чуя, да усетя ръцете му
около себе си, да слушам ръмжащия му глас и онзи дълбок кикот, който караше сърцето ми
да препуска в гърдите.
Той се обърна към мен, а аз бях дотолкова погълната от мислите си, че не го забелязах.
После осъзнах, че се взирам в него, затова бързо отклоних поглед, а страните ми пламнаха.
Усещах, че ме гледа. Леко смръщил вежди, сякаш се мъчеше да проумее нещо. Преди да го
направи обаче, аз изгълтах топлата си вода и рекох:
– Сигурно наближава обед.
Което бе много глупаво изречение, ала само то ми дойде наум. Отне му миг, за да ми
отговори – сви рамене и каза:
– Може би.
Кимнах с глава.
– Искаш ли да поговориш за онова, което стана долу? С Банкс?
Отново кимнах.
– Трябва да доведа Саймън – рече той. – Ще иска да знае.
Още едно кимване, ала той не помръдна, само ме гледаше, докато аз продължавах да
отпивам от топлата вода.
– Клоуи.
Бавно вдигнах поглед, сигурна, че се е досетил какво си мисля и се кани да ме унижи.
Нямаше да каже: „Съжалявам, но не ме интересуваш“, защото тогава няма да е Дерек – би
било твърде самонадеяно, – ала ще намери начин да ми предаде същото съобщение, както аз
направих със Саймън: „Харесвам те. Само че не по онзи начин“.
– Клоуи?
Тогава вдигнах поглед и онова, което зърнах в очите му... Ръцете ми хванаха непохватно
чашата и я изпуснаха, водата се плисна върху мен и попи в джинсите ми. Протегнах ръце да
уловя чашата, преди да се е пръснала върху пода, леко приклекнах на едно коляно и здраво
стиснах трофея в ръка. Бях в същата поза, когато усетих как някой изтръгна чашата от
пръстите ми. Вдигнах очи и видях Дерек коленичил пред мен, а лицето му на сантиметри от
моето. Той се наведе напред и...
– Какво изгубихте?
Чухме гласа на Саймън откъм вратата и толкова бързо скочихме на крака, че се
сблъскахме един в друг.
– Какво търсехте? – попита Саймън и влезе в стаята. – Надявам се, не огърлицата ти?
– Нне. Аз... аз просто изпуснах чашата си.
Махнах с ръка към мокрите си джинси. После погледнах към Дерек, който стоеше прав с
ръце в джобовете.
– Тъкмо щях да... – Реших да му обясня какво се бе случило с д-р Банкс. Но не ми се щеше.
Не и в този миг. Искаше ми се да върна лентата назад, до онзи миг на пода, да се моля
Саймън да не се бе появил още минута, което бе достатъчно, за да мога да разбера дали
онова, което мислех, че ще се случи, наистина щеше да се случи. Ала нямаше да стане. Не и
сега. Мигът бе отлетял.
– Аз... трябва да се преоблека.
– Разбира се – отвърна Саймън и се тръшна на дивана.
Запътих се към вратата, но Дерек ме повика:
– Клоуи?
Обърнах се и видях, че той сякаш имаше да ми каже нещо, може би се опитваше да
измисли някакво извинение, за да тръгне с мен, аз исках да му помогна, да му предложа
някаква идея и смятам, че бих могла, и той щеше да я възприеме, ала не можах да го направя.
Бог ми е свидетел, че се опитах, но не можах, той също не можа и само измънка:
– Искаш ли ябълка или нещо друго? Ще ти взема, докато се преобличаш.
Казах добре и това бе всичко.
28
Нима признанието ми, че останах горе по-дълго от необходимото, звучи неубедително?
Защото в това време аз сресах косата си, измих си лицето, изсуших джинсите си със сешоара,
когато разбрах, че новите не ми стоят добре, и накрая си измих зъбите.
Като си мислех, че Дерек ме бе видял в грозна розова пижама, измацано с кал лице, с
преплетени шумки в косата, свежият ми ментов дъх едва ли щеше да го накара да си каже:
„Леле, колко е хубава!“. Но като се погрижих за външността си, се почувствах много по-
добре.
Щом излязох от спалнята, тръгнах да търся Тори. Тя бе изчезнала след насроченото