скута му. Помъчих се да се изправя, страните ми горяха, но той ме дръпна да седна на
коляното му, ръката му се плъзна около талията ми, нерешително, сякаш питаше: „Така
добре ли е?“. Беше добре, въпреки че кръвта шумеше в ушите ми тъй силно, че ми пречеше да
мисля. За късмет, бях обърната с гръб към него, защото бях убедена, че бузите ми аленеят.
Не бях разбрала погрешно погледа му. В него имаше нещо. Или щеше да се превърне в
нещо, поне така се надявах. Господи, толкова се надявах. Но в този момент се случваха
твърде много неща. Не ми харесваше, но пък се и радвах, тъй като това даваше време на
мозъка ми да позабави мислите си.
След секунда – аз все още седях на коляното на Дерек – отново върнах вниманието си към
екрана.
Още веднъж първия имейл. Изпратен преди два месеца, той съдържаше три
последователни съобщения. Първото беше кратко и ясно.
„Кит е. В беда съм. Знаеш ли къде са момчетата?“
Андрю е отговорил:
„Не. Каква беда? Мога ли да помогна?“
Отговорът беше по-дълъг.
„Настите ме настигнаха. Видяха клаузата за Д. Проследиха ме, преди да успея да им
избягам. Тръгнах с тях, за да отвлека вниманието им от момчетата. Държаха ме няколко
месеца, докато най-после не им дадох онова, което искаха. Момчетата изчезнаха отдавна.
Мислех, че са в ГЕ, но в лабораторията няма и следа от тях. Може би са при Настите? Детски
услуги? Нямам представа. Имам нужда от помощ, приятелю. Каквато и да е. Моля те.“
Беше се подписал, бе дал телефонен номер, като бе пояснил, че и телефонът, и имейл
адресът са временни, но след две седмици отново ще се свърже с него.
Преминах към следващия имейл, а Дерек го четеше иззад рамото ми. Имаше още три за
същото – г-н Бей молеше за новини, Андрю пишеше, че търси Саймън и Дерек, но връзката
му в група „Едисън“ се кълняла, че момчетата не били там.
Последното съобщение от г-н Бей бе изпратено преди три дни, когато Андрю би трябвало
да е бил заложник на групата „Едисън“. Което означаваше, че е получил имейла, след като е
разбрал къде са Саймън и Дерек.
– В списъка има още един имейл – каза Дерек. – Сигурно е отговор.
Беше отговор, изпратен през нощта, когато Андрю и останалите наблюдаваха около
къщата му и чакаха момента да организират фалшивия си екип за бързо реагиране, който да
ни нападне и да ни прибере.
„Все още нищо. Макар че може да съм попаднал на следа. Един, който работи за
Кортезите, твърди, че вървял слух, според който те държали две момчета. Щом науча нещо
повече, ще се обадя.“
– Кортезите ли? – попитах.
– Хунта, като Настите... Корпорации, управлявани от магьосници. Богати и силни. Но
имат повече общо с Мафията, отколкото с Уолстрийт.
– Значи, Андрю е лъгал?
– Не просто е лъгал. Опитвал се е да изпрати татко за зелен хайвер, след като е знаел къде
точно се намираме.
– Това променя всичко.
Той кимна с глава.
– Трябва да се махаме оттук.
Той отново кимна, ала не помръдна. Наведох се напред, за да взема писалка и хартия от
бюрото на Андрю, после записах последния адрес и телефонен номер. Когато подадох
листчето на Дерек, отне му време, за да забележи протегнатата ми ръка.
– Добре ли си? – попитах, като се извих, за да видя лицето му.
– Да, просто... Андрю. Виждам, че иска да се отърве от мен. Държи татко настрана... А
татко му вярваше.
– Но ние не можем – отвърнах. – Което е гадно, но главното все пак е, че баща ти е жив.
Той се усмихна, отначало колебливо, но после лицето му се озари от широка усмивка,
която накара сърцето ми да спре. Съвзех се и му се усмихнах в отговор, понечих да обвия
врата му с ръце, после се спрях и се изчервих. Преди да се отдръпна, той ме хвана за лактите,
дръпна ме и ме прегърна.
След това скочи, а столът се завъртя толкова силно, че щях да полетя от мястото си. Дочух
стъпки в коридора и скочих от скута му тъкмо когато Саймън влетя вътре, като дишаше
тежко, сякаш бе тичал.
– Тори ми каза, че сте искали да ме видите? Нещо за татко.
Аз се отстраних, за да може Дерек да му покаже имейлите, после излязох в коридора да
наблюдавам за Андрю и да ги оставя насаме. Това бе новината, която чакаха, бяха
преминали през ада, когато си мислеха, че може и да не я дочакат, така че се опитвах да не
подслушвам разговора им.`
– Клоуи?
На вратата стоеше Дерек. Той ми махна с ръка да се върна в стаята. Саймън беше на
клавиатурата, контролният панел бе отворен.