– Няма връзка с интернет – поясних, – ако искате да влезете в него. Няма и телефонна
връзка.
– Андрю има мобилен – отвърна Саймън.
– Твърде е рисковано – забеляза Дерек. – В центъра за услуги имаше телефонна кабина.
Ще му се обадим пътьом и ще си определим място за срещата.
Очите на Саймън блеснаха при мисълта, че скоро ще говори с баща си. После гневът
хвърли сянка над тях, вълнението да получи новини от баща си се бореше с болката,
причинена от предателството на Андрю.
– Значи, тръгваме веднага, нали? – попитах.
– Да – отвърна Дерек. – Тръгваме.
31
Вече бяхме станали специалисти по бягствата. Разказахме всичко на Тори, после се
разделихме, за да съберем онова, от което имахме нужда – дрехи, пари, храна. Редувахме се,
двамата събираха багажа, а другите двама пазеха отвън и разговаряха, така че Андрю да не се
чуди как така при наличие на четири деца в къщата е тъй тихо. За щастие, Андрю прекара
цялото време в кухнята. Мисля, че никой от нас не можеше да се изправи в лице с него.
Двете с Тори бяхме дежурни по вдигане на шум, когато Дерек се вмъкна вътре с няколко
грейки.
– Намерих ги в мазето – каза той. – Миналия път застудя. – Подаде ми червената, а на
Тори даде синя. – Саймън ще си намери подходяща и ще дойде. Ще излезем през задната
врата. Тримата ще тръгнете. Аз ще остана, за да се уверя, че Андрю няма да излезе навън,
докато вие не сте на безопасно място в гората.
– А ако излезе? – попитах аз.
Дерек се потърка по устата, което означаваше, че е по-добре въобще да не очаква подобна
възможност.
– Не ми казвай, че ще имаш проблем да го накараш да излезе – рече Тори. – След онова,
което ти направи? Бих казала, че сега ни е в ръцете и че ще си спестим всякакво мотаене
наоколо. Ще го омагьосам. А вие, момчета, ще го завържете.
– Работа само за мен – заяви Саймън, който идваше отзад. – Още си спомням какви възли
правехме, когато бях скаут.
Дерек се колебаеше. После ме погледна, което малко ме изненада, и рече:
– Аз... аз съм съгласен – без всъщност да е убеден, че е така, ала кимна с глава и каза с по-
уверен глас: – Най-добре. Иначе още щом разбере, че ви няма, ще...
На вратата се позвъни. Аз не бях единствената, която подскочи. Дерек грабна торбите ни,
готов да се изстреля навън.
– Деца? – повика Андрю. – Някой ще дойде ли да вземе един човек? Маргарет.
– Това прави нещата малко по-трудни – промърмори Тори. – Но не много. Тя е стара и е
само една некромантка. – После ме погледна и каза: – Извинявай.
– Деца? – Стъпките на Андрю се чуха в коридора.
– Разбрахме! – викна Саймън.
– Първо ще изведем Маргарет навън – измърмори Дерек. – Тори ще я омагьоса. Аз ще
отида за Андрю. Клоуи? Премести палтата и торбите в килера за всеки случай.
Да преместя палтата и торбите ли? Понякога наистина бих искала да имам малко по-
силни способности. Вдигнах две раници, Дерек се запъти към кухнята, а Тори и Саймън се
отправиха към парадния вход.
Връщах се за останалия багаж, когато чух гласа на Маргарет. Нима Тори не бе успяла да я
омагьоса?
– Това е Гордън – говореше Маргарет. – А това пък е Роксан. Щом като Ръсел и Гуен ги
няма, казахме си, че би било по-безопасно да докараме още няколко от нашите членове, за да
се запознаят с вас.
– А сега нека всички отидем и прегледаме плановете си.
На Тори се щеше да застане на четири крака, ала предложението не бе направено от
сърце. Четирима възрастни срещу четири деца означаваше неравностойна битка, особено
когато нямахме представа какви свръхестествени способности притежават Гордън и Роксан.
Затова планирахме да се измъкнем още щом срещата им започне. При това, те искаха и ние
да присъстваме на тази среща. Саймън не се съгласи – не можеше да гледа Андрю, – така че
двамата с Дерек го покрихме. Всъщност аз бях човекът, с когото те най-много искаха да
разговарят и да ми задават още въпроси за лабораторията на групата „Едисън“ и
служителите там.
Трябваше да се обърна към всичките години, в които бях изучавала драматично изкуство,
за да издържа на това представление. Както и да не поглеждам към Андрю, освен ако не е
абсолютно необходимо. През цялото време вътрешно кипях, защото знаех, че никой не се
интересува от онова, което казах, че те не планираха да се върнат. Нямах ни най-малка
представа какво планират, знаех само, че не се бяхме навъртали там достатъчно дълго, за да