разберем.
Най-после ни освободиха.
– Доведи Саймън – прошепна Дерек на Тори, докато бързешком вървяхме по коридора. –
Ще преместя торбите в гората. Клоуи? Прикривай ме.
Много по-логично беше Тори, момичето, което правеше магии, да го прикрива, ала не я
предложих. Дерек още не ѝ се доверяваше за такива неща.
Тори не бе стигнала до стълбите, когато някой викна:
– Деца? Ще се върнете ли?
Дерек изруга. Беше Гордън. Новодошлият.
– Насам – казах аз и тръгнах към него в коридора. Дерек ме последва.
Гордън беше приблизително на възрастта на Андрю, среден на ръст, с бирено шкембенце
и сивееща брада, от онези хора, които биваха избирани за Дядо Коледа в службата.
– Пак ли ни викат? – попитах аз.
– Не, заети са с плановете си и аз реших да дойда и да ви поздравя. Тук нямаме кой знае
каква възможност да си бъбрим.
Той се приближи до Дерек и разцъфна в усмивка, докато се здрависваха.
– Не ме помниш, нали? Нищо чудно. Последния път, когато се видяхме, ти беше много
малък. Навремето работехме заедно с баща ти. Всеки вторник играехме покер. – Той постави
ръка върху рамото на Дерек и го поведе към всекидневната стая. – Андрю ми каза, че си
страхотен по науките. Аз преподавам физика в...
Гордън не спираше да говори, докато направляваше Дерек към следващата стая. Дерек ми
хвърли поглед, по лицето му се четеше раздразнение, примесено с безпомощност. Щом
отворих уста обаче, той поклати глава. Бяхме затворници. Отново.
– Тръгваме ли? – прошепна Тори, като се обърна към Саймън.
– Още не.
Накрая Гордън ни повика всички вътре. Познавал леля ми и майката на Тори и сега
искаше да опознае и нас малко по-добре. Вчера всички ние бяхме развълнувани от
възможността да направим добро впечатление и да докажем, че сме нормални деца. Но сега
бе просто зловещо да разказваме живота си на човек, който можеше да е готов да ни убие,
ако се докаже, че способностите ни са толкова неконтролируеми, колкото се опасяваха, че
са.
След срещата всички те решиха да останат и за вечеря, така че нямаше начин да излезем,
не и четиримата с раници на гръб.
– Можем ли да ги изпреварим? – попитах аз. – Имаме пари. Ами ако...?
– Тори? – повика я Андрю. – Ще ми помогнеш ли за вечерята?
– Хм, всъщност... – започна тя.
Андрю надникна иззад ъгъла. Като ни видя и четиримата, събрани в коридора, той се
намръщи, после се насили и се усмихна.
– Прекъсвам ли нещо?
– Просто си съставяме план за бягство – отвърна Тори.
Стомахът ми се сви, опулих очи.
– Надявахме се след вечеря да се измъкнем и да отидем за сладолед – обясни тя.
– А! – Андрю прокара пръсти през косата си, почувства се неудобно. – Знам, деца, че ви
омръзна да стоите затворени тук...
– Развиваме сериозна клаустрофобия – отвърна Тори. – Освен това заплатата за
домакинските ми занимания ми изгаря джобовете. Ще внимаваме и ще се върнем, преди да
се е мръкнало.
– Знам, но... Не, деца. Съжалявам. Никакво излизане повече – опита се да се усмихне той.
– Утре тръгваме за Бъфало и ви обещавам, че по пътя ще спрем да си купим сладолед. А сега,
бих искал да ми помогнеш, Тори...
И той я поведе нататък.
– Той знае – каза Саймън, когато седнахме в стаята за игри и се престорихме, че играем.
– Сигурно е така – казах, – но да не би да сме малко параноични?
И двете погледнахме към Дерек. Дълбоко замислен, той хвърли заровете на масата
няколко пъти, после каза:
– Мисля, че всичко е наред. Просто сме малко нервни.
– Искаме да излезем, значи, ни държат затворени – Саймън въздъхна и се опита да седне
на мястото си, като барабанеше с пръсти по крака си.
– Ще трябва да почакаме до вечерта – каза Дерек. – Тръгваме към леглата си и след като
Андрю заспи, излизаме. Останалите отдавна ще са тръгнали и така ще спечелим повече
време – никой няма да разбере, че е в беда до утре сутринта.
– Има логика – заяви Саймън. – Въпросът е ще издържим ли толкова дълго време, без да
объркаме...
Той млъкна, когато Дерек наостри уши, после зави към вратата.
– Какво? – прошепна Саймън.
– Мобилен телефон.
– Да, всички имат мобилни. Така че...
– От тази страна са – посочи вляво Дерек. – Чувам приглушен звън от парадния вход,
където оставиха палтата си.
– О.К., още не... – Саймън бързо изправи гръб. – Мобилен телефон. Татко. – Той се
стрелна на крака. – Къде е номерът?
Дерек държеше листчето с номера далеч от него.