– Успокой се.
– Добре, добре. – Саймън отново си пое дълбоко въздух, като се мъчеше да се отпусне. –
Успокоих се.
Дерек му го подаде.
Аз се отдръпнах, защото пак не исках да се намесвам, но Дерек ми махна с ръка да отида
при тях. Щом наближихме парадния вход, той махна на Саймън да излезе напред и
прошепна, че ние ще го пазим, докато той се обади.
– Какво мислиш за книгата, редактирана от Андрю? – попита Дерек.
Аз го зяпнах. Бе много привлекателен, убедена съм в това.
– Говори ми – прошепна Дерек.
– Да. Съжалявам. Тя е... дотук е добра. Аз...
– Няма сигнал – просъска Саймон, като надникна иззад ъгъла.
– Премести се отсам – отвърна му шепнешком Дерек. – Андрю използва своя.
Докато Саймън извършваше тези действия, аз се правех, че говоря за книгата, което не бе
никак лесно, защото не бях прочела нито ред.
Така че бърборех общи приказки за език и стил, докато Саймън клъвна отново, като
безумно размаха слушалката до ухото си и каза безгласно: „Звъни!“.
Дерек му махна с ръка иззад ъгъла да се връща, после ми каза да продължавам да говоря.
Продължих, въпреки че не можех да не чуя и Саймън.
– Татко? Аз съм, Саймън.
Гласът му пресекна и той прочисти гърлото си.
– Добре. Добре съм, разбрано? – Пауза. – Той е тук, до мен. С Андрю сме. – Пауза. – Не, не
сме в дома на Андрю. Къщата е безопасна. Принадлежала е на човек с името Тод Банкс.
Едър, стар...Татко? Татко?
Дерек тръгна, като ми махна да остана да пазя.
– Сигнал – прошепна Саймън.
Дерек понечи да каже нещо, после зави зад ъгъла с очи, вперени надолу по коридора.
Само след секунда дочух стъпки.
– Деца? – Андрю. – Вечеря.
– Идваме! – викнах аз.
– Нека опитам... – започна Саймън.
– Не – каза Дерек. – Трябва да изтрия обаждането. Отиди в кухнята с Клоуи. Тази вечер ще
се обадя пак от центъра за услуги.
Всички се събраха на вечеря, като се насилиха съвсем малко, за да придадат приличен
вид. Дерек непрекъснато ни шепнеше да ядем, да напълним стомасите си, ала самият той не
ядеше, а се напрягаше да чуе звънеца на мобилния телефон, притеснен, че баща му може да
ни се обади и да ни разкрие.
Не го направи. От онова, което бях чувала за баща им, Дерек е взел от него
предпазливостта. Докато нормалният човек автоматично би позвънил при разпадане на
връзката, подозирах, че техният баща най-напред ще погледне номера, и нещо – например
името на Гордън, прикрепено до номера – го бе спряло.
Нямаше да се опита да се обади и на Андрю. Фактът, че Андрю не му бе казал, че сме с
него, му говореше че сме попаднали в беда. Нямаше да се свърже. Просто ще дойде да
потърси момчетата си.
Дали е чул онази част, в която се говореше, че сме в къщата на д-р Банкс? Дали знаеше
къде се намира? Ако е така, нямаше ли да пристигне твърде късно, да го заловят, докато се
опитва да спаси синовете си, които вече са избягали?
Припомних си, че центърът за услуги бе само на петнайсет минути пеша оттук. Бихме
могли да предупредим г-н Бей, преди да е опитал да направи каквото и да е. Освен ако не се
намираше близо до къщата и да дойде за синовете си, преди да са избягали...
Приятна мисъл, ала аз знаех, че не бихме могли да се уповаваме на нея и вероятно не
биваше дори да се надяваме. Имахме план. Щяхме да излезем, да открием г-н Бей и с негова
помощ да спасим леля Лорън и Рей.
32
В девет се оттеглих в стаята си. Там заварих Тори, потънала в „Граф Монте Кристо“.
Докато не свърши главата си, тя не помръдна, само ми махна с ръка. Поговорихме си малко.
Нищо важно. Просто си говорехме и се мъчехме да останем спокойни, като в същото време
се молехме времето да напредва по-бързо. Бяхме почти стигнали. Само още няколко часа...
Дерек каза, че Андрю не си ляга преди полунощ. Ако искаме да го хванем, когато спи
дълбоко, трябва да почакаме да стане два часът.
За моя изненада аз заспах тъй непробудно, че не чух звънеца на часовника, който Дерек
ми бе дал. Събудих се, когато Тори ме раздрусваше с една ръка, докато с другата се мъчеше
да спре алармата.
Прозях се и силно запремигах.
– Да избягаме, когато цяла седмица едва си мигвала, не е много добра идея – каза тя. – За
късмет, аз го предвиждах.
Тя отвори кутия кока-кола и ми я подаде.
– Не е като кафето – обясни тя, – но пък се обзалагам, че не пиеш кафе, нали?
Поклатих глава и изгълтах кòлата.
– Деца, какво да ги правиш – забеляза тя и подбели очи.