Вратата се отвори и Саймън се втурна в стаята.
– Извини ме? – каза Тори.
– Дерек – рече той. – Не мога да го събудя.
Ние изтичахме от стаята навън. Дерек бе още в леглото, проснат отпуснато на него,
чаршафите му свлечени на пода. Лежеше по корем само по боксерки.
Разтърсих го по рамото. Пръстите ми бяха хладни от кутията с кока-кола, ала той не
помръдна.
– Диша – прошепна Саймън. – Просто няма да се събуди.
Тори се приближи до леглото. С крайчеца на окото си забелязах, че тя бързо го огледа.
– Знаете ли, погледнат от този ъгъл, той не изглежда много зле – заяви тя.
Зяпнах я.
– Казвам само...
Наведох се над Дерек и го извиках по име колкото е възможно по-силно.
– Ако става въпрос, аз съм момиче, което винаги се завръща след бягство – рече Тори. –
Но ако искате да видите истински типаж на завръщащ се след бягство, той е...
Навъсеното ми лице я накара да млъкне.
– Скриваш ми светлината – казах аз и я бутнах настрана.
– Знаеш ли как да оказваш първа помощ, Клоуи?
Поклатих глава.
– В такъв случай ти ми скриваш светлината. Движение.
Пропуснах я. Тя измери пулса на Дерек и провери как диша, заяви, че е добре, после се
наведе към лицето му.
– Дишането му е наред. Дъхът му мирише... на паста за зъби.
Очите му се отвориха и първото нещо, което видя, бе лицето на Тори на сантиметри от
него. Той скочи и изпусна една ругатня. Саймън се пукна от смях. Аз лудо му махах с ръка да
пази тишина.
– Добре ли си? – попитах Дерек аз.
– Сега е добре – отвърна Саймън. – След като Тори накара сърцето му да се преобърне...
– Не можехме да те събудим – обясних аз. – Тори искаше да се увери, че си добре.
Той продължаваше да премигва, не знаеше какво става.
– Имам кока-кола в... – започнах аз.
– Ще я взема – каза Тори.
Обърнах се отново към Дерек. Той продължаваше да премигва.
– Дерек?
– Да – измърмори той, сякаш предъвкваше камъчета в устата си, после направи
физиономия и прочисти гърло.
– Как се чувстваш? – попитах.
– Уморен. Сигурно съм спал дълбоко.
– Като пън – каза Саймън.
– Гроги ли си? – поинтересувах се аз.
– Да. – Той отново направи физиономия. – Какво ядох снощи?
По тялото ми пробягаха тръпки.
– Устата ти изтръпнала ли е?
– Да. – Изруга и се напъна да стане.
Аз грабнах кока-колата от Тори, която тъкмо бе дошла.
– Дрогирали са го.
– Дрогиран ли е? – Саймън направи кратка пауза и каза: – Андрю.
– Ще взема торбите – каза Тори.
Бяхме ги отнесли в стаите си през нощта, защото се страхувахме, че може да ги открият
долу в килера.
Аз взех чантата на Дерек, докато той пресуши остатъка от кока-колата.
– Снощи преди лягане Андрю ни донесе газирана вода – каза Саймън и взе чантата си.
– Определи ли коя е на Дерек?
– Нямаше нужда. Моята е винаги диетична.
Гледах Дерек; той прокара ръка през устата си.
– Ще се оправиш ли?
– Аха. Само да се облека.
Защо Андрю ще дрогира Дерек? Дали тази нощ ще дойдат за него? Или нашата параноя си
има причина и групата знае какво точно се каним да направим? Както и да е, най-добрият
ни играч е извън строя.
– Ще остана с Дерек – заявих. – Саймън, можеш ли да прикриеш Тори и да стигнеш до
стаята на Андрю?
Той погледна към Дерек за потвърждение. Дерек премига бързо, фокусира погледа си,
после отвърна, като замазваше думите:
– Да. Направи го.
– Но внимавай – додадох аз. – Има вероятност Андрю да не е в леглото си.
Върнаха се след десетина минути.
– Няма го – прошепна Саймън.
– Моля?
– Никъде няма и следа от него – обясни Тори. – Камионът е навън, ала в къщата не свети
нито един прозорец.
– И обувките му ги няма – добави Саймън.
– Има среща с някого – прошепнах. – Някой е дошъл да вземе Дерек и Андрю е навън с
него; мъчи се да измисли как да постъпи.
– Или пък са го взели – предположи Тори.
Дерек потърка лицето си и силно разтърси глава.
– Забравете за Андрю. Да тръгваме, но бъдете много предпазливи.
Саймън метна ръката на Дерек през раменете си въпреки протестите на брат си. Аз носех
чантата на Дерек, както и моята. Тори носеше чантата на Саймън.
Надникнахме в тъмния коридор. Дерек започна да души. Последните следи от Андрю бяха
стари, което означаваше, че откакто бе донесъл газираните води, не се беше качвал горе.
Дерек стоеше на главното стълбище и се вслушваше, после поклати глава. Отдолу не се
чуваше и звук.