отново се сниши. – Знаем, че си в играта.
– Да. Взех участие в плана да предам Дерек на Глутницата. И това сте открили, нали?
Дори не се споменава за някакво разрешение да го убият. Това бе дело изцяло на Ръсел.
Планът беше да го върнем на Глутницата. Двамата с Томас научихме всичко възможно за тях
и накрая ни стана ясно, че никога няма да убият шестнайсетгодишен върколак. Те са като
всяка друга организирана група хора със свръхестествени способности – място, където
техният вид се учи да контролира способностите си и да обитава света на човеците. Място,
където могат да живеят със своята собствена раса.
Погледнах към Дерек, като се опитвах да видя някакъв знак от негова страна, че тъкмо
това желае. Ала той просто се взираше в стената с празен и безчувствен поглед.
– Мисля, че това е най-добре за теб, Дерек – каза Андрю. – Върколаците трябва да живеят
сред върколаци.
– А някои трябва да живеят с бащите си – изрекох тихо.
Андрю се вцепени. Стрелна ме подозрително с очи.
– Открихме и тези имейли – казах. – Държал си баща им далеч от синовете му.
Пауза. После:
– Да, направих го. Има причина за това.
– Няма съмнение – намеси се Саймън с глас, пропит от сарказъм. – Нека отгатна. Баща ни
е зъл магьосник Кабал. Или двоен агент на групата „Едисън“. Избери си едно от двете. Той е
много, много лош човек, който би ни убил, ако имаше възможност.
– Не, Саймън – отвърна Андрю с тих глас. – Баща ти е най-добрият човек, когото
познавам. Отказа се от всичко – от кариерата си, от приятелите си, от своя живот, – за да ви
защити. Отказа да се присъедини към групата ни, защото тя можеше да ви застраши. Вие
двамата сте неговият приоритет. Никога не би ми разрешил да ви върна в лабораторията, за
да ги спра. Ако му се бях обадил, той щеше да ви вземе – и четиримата – и щяхте да избягате.
Щеше да ми каже да спра групата „Едисън“, ала без ваша помощ.
– Идеята не е лоша – обади се Тори.
Андрю поклати глава.
– Деца, ако Кит ви вземе, ще бъдете в безопасност. Ако сте в безопасност, моите хора
няма да имат никаква мотивация да разпуснат групата „Едисън“. От години се опитвам да ги
убедя да го направят и сега са готови да действат, но само ако има непосредствена опасност.
Ако вие изчезнете, те ще се върнат към мониторинга. Същото ще стане, ако решат да ви
оставят да тръгнете с Кит.
– Че защо да не ни оставят? – попита Саймън. – Взема ни направо от ръцете им.
– За мнозина от тях това е най-малката им грижа, далеч по-малка от тревогата им,
породена от заплахата, която представлявате за света на хората със свръхестествени
способности изобщо. Ако баща ви дойде... – Той се обърна, сви пръсти, магията се поколеба
само за секунда и отново се надигна. – Надявам се, че Ръсел е действал сам, когато е наредил
на онези върколаци да убият Дерек и Клоуи, но честно да ви кажа... не знам.
– Много добри приятели си завъдил там.
– Да, някои от тях са ми приятели, Саймън, но повечето са като членове на най-обикновен
клуб. Имаме еднакви интереси, нищо повече. Тъкмо интересите ни защитават нашия свят. За
мен това означава да закрием групата „Едисън“. За някои от тях...
– Това означава да закрият нас – измърморих аз.
– Не го слушай, Клоуи – обади се Саймън. – Той е лъжец и предател. Ако тези хора са
толкова загрижени за нас, защо ни оставят сами и само ти ни охраняваш?
– Не е така. Ето защо трябва да ви спра и да не ви пусна да пристъпите извън тази врата.
Саймън се засмя. Смехът му не беше весел.
– Правилно. Защото те се спотайват в мрака и ни чакат, за да ни унищожат с кълбовидни
енергийни магии. Не, почакай, това си самият ти, нали така?
Андрю присви пръсти, съвсем слабо, сякаш искаше да премахне опасността.
– Те са там, Саймън, не пред самата врата, но достатъчно близо, за да препречат пътищата
ви за бягство. Защото тъкмо от това се боят най-много. Че ще избягате. Че ще отидете при
човеците и ще ни изложите. Или пък ще загубите контрол над способностите си и отново ще
ни изложите. Избягали сте от Лайл Хаус, избягали сте и от групата „Едисън“. Какво е
първото нещо, което ще направите, щом усетите и най-малката опасност? Ще избягате и...
Дерек се хвърли. Удари ме по рамото и ме събори на земята, като ме покри с тялото си. То
се сви в конвулсии, сякаш е ударено от енергийната магия, и аз нададох писък, мъчех се да се
изправя, ала той ме притискаше надолу, като шепнеше: