– Така добре ли е?
– Не мисля, че тук, на покрива, си в безопасност.
– Само още няколко минути. – Той свали палтото си и го постла до себе си. – Седни тук,
между мен и комина. На защитено място.
– Не се тревожа за себе си.
– Аз съм добре.
– Откъде знаеш? Може да имат очила за нощно виждане, снайпери...
Ъгълчетата на устата му трепнаха и аз се приготвих да чуя: „Гледаш твърде много филми“.
Той не го изрече, но аз знаех, че тъкмо това си помисли.
– Няма да се прибереш долу, нали?
– Ще се прибера. Просто седни за малко. Искам да поговорим.
– А аз искам да влезеш вътре. И там можем да поговорим.
– Не подушвам ничие присъствие навън. Мисля, че Андрю лъже.
– Моля те, Дерек. Влез вътре.
– След минута.
Обърнах се и тръгнах.
– Клоуи...
Надявах се, че ще ме последва. Но знаех, че няма. И бях права.
* * *
– Открих го – казах на Саймън, когато го видях в коридора на горния етаж. – На покрива.
– На покрива ли? Предполагам, казала си му, че е формен идиот?
– Помолих го да слезе долу. Не иска.
– Защото си мисли, че постъпва правилно. Постъпката може да е правилна за друг, но не и
за него. Някой ден ще... – Саймън прокара ръка през косата си. – Мога да поговоря с него.
Мога и да му се разкрещя. Но нищо няма да му подейства. Самоубийството не го влече. Не че
не му пука дали ще живее, или ще умре. Това е просто...
– Не е приоритет за него.
– Не е, щом му пречи да ни закриля. Той може да твърди, че това е характерно за вълка, но
онези двамата върколаци, които срещнахте, не се хвърляха пред куршумите, за да се спасяват
един друг, нали така?
– Така беше.
Той кипна:
– Може би знам начин да го накарам да слезе. Ти само не се тревожи.
– Няма.
Саймън си тръгна и аз разбрах какво трябва да се направи. До зазоряване оставаха само
няколко часа и ние седяхме като зашеметени от светлината на автомобилните фарове елени,
очакващи всеки миг колата да ни тресне. Трябваше да разберем дали някой охранява имота и
имаше само един начин да го направим както трябва.
34
Излязох през задната врата и тръгнах покрай стените на къщата, за да не ме види Дерек от
покрива. Вятърът духаше в гърба ми, което означаваше, че той няма да надуши миризмата
ми. Чудесно. Потънах в гората.
Най-добрият начин да се разбере дали някой наблюдава къщата, бе примамката. От
четиримата най-добрият избор бях аз. Нямах силата на Дерек, нито магьосническите
способности на Саймън и Тори. Бях най-дребната и най-неспособната да се защитавам; и
колкото това да не ми харесваше, в момента си бе чисто предимство, тъй като не
представлявах кой знае каква заплаха за никого.
Имаше само един проблем. Имението бе огромно. Което означава, че трябваше да се
покрива обширен периметър. Как го правеха? Когато Дерек ги попита, Андрю отговори, че
използвали магии. Саймън не бе убеден, че е възможно, но призна, че не знае със сигурност.
Ами предишната нощ?
Беше логично да не охраняват имението, когато с Дерек бяхме навън – тогава те още
разполагаха с Лайъм и Рамон. Но какво да кажем за преди това, когато двамата със Саймън
бяхме отишли за сладолед? Андрю призна, че са ни следили, и не са се разтревожили, тъй
като знаели, че Саймън няма да изостави Дерек. И все пак...
Наистина ли смятах, че сме под охрана? Не. Андрю създаваше въображаеми
караконджули, за да ни държи в къщата до сутринта, когато приятелите му щяха да дойдат и
да го спасят. Така че аз трябваше само да докажа, че мога да стигна до центъра за услуги.
За да отида там, трябваше да мина направо през гората. Тръгнах и след малко светлините
на къщата се изгубиха и настъпи мрак – стана тъмно като в рог. Бях си взела фенерче, ала
още щом навлязох в гората, аз осъзнах, че това не бе най-доброто хрумване, което ме е
навестявало в живота. Със същия успех можех да си надяна и неонов ореол на главата.
Без електрическото фенерче също можех да привлека вниманието на някого, като стъпвах
върху съчки и пътьом ги чупех в мрака. Затова го използвах – сложих длан върху светлината,
като пропусках само един слаб лъч да осветява пътя ми.
Гората беше тъмна, ала съвсем не бе тиха. Пращяха съчки, шумяха окапали листа. Мишле
изцвърча, а викът му бе прекъснат от противно хрущене. Над главата ми вятърът шептеше,
стенеше. Дори всяка моя стъпка вдигаше шум до бога. Помъчих се да се съсредоточа върху