движенията си, но колкото повече се опитвах, толкова повече шумът ми заприличваше на
туптенето на сърце, „туп-туп“, „туп-туп“, „туп-туп“. Преглътнах и стиснах фенерчето в ръка,
а пластмасата се плъзна по потните ми пръсти.
„Само не спирай да вървиш. Не излизай извън пътеката. Поставяй едното стъпало пред
другото.“
Бухал извика. Подскочих. Стон като приглушен смях и аз се извъртях назад, пръстите ми
се плъзнаха по лещата, лъчът описа дъга във въздуха, но нищо не се видя.
„Кой, мислиш, е тук? Някой от групата на Андрю? Надсмива ти се?“
Освободих смъртоносната хватка, с която стисках фенерчето, и го прехвърлих в другата си
ръка, като изтрих влажната си длан в джинсите, после отново прикрих светлината с ръка.
Поех си дълбоко дъх, а въздухът ухаеше на дъжд. На дъжд и влажна пръст, чувстваше се и лек
повей на гниене. Все мъртви неща. Разложение.
Още едно поемане на въздух и продължих да вървя, да стъпвам тежко, превила рамене,
сгушила се в грейката докъдето можех, а режещият вятър ме шибаше по носа и ушите.
Погледнах нагоре с надеждата да видя луната, ала зърнах само кръпки сиво небе между
вплелите се едно в друго дървета, чиито клони се извиваха над главата ми като уродлив,
гърчещ се...
Погледнах надолу, ала гледката не беше по-красива. Безкрайни редици дървета се нижеха
във всички посоки, десетки дебели дънери, всеки един от които можеше да е дух, да стои и
ме наблюдава, да ме дебне...
Тук почвата беше по-мека и всяка стъпка издаваше злокобен, всмукващ звук. Вляво
шумоляха шубраци и аз долових мирис на разлагаща се плът. Във въображението ми се появи
картина – вампирясалото куче и вампирясалия заек, както и всичко, което бях вдигнала през
онази нощ. Наистина ли ги бях освободила всичките? Или още са тук и ме чакат?
Ускорих крачка.
Зад мен прозвуча безсловесен шепот. Обърнах се рязко назад, пръстите ми стиснаха
фенерчето още по-силно. Гласът продължаваше да шепти, а шумът му ме обгръщаше цялата.
Насочих натам трепкащия лъч светлина, ала нищо не видях.
Нещо ме удари по превързаната ръка. Аз изпищях и подскочих. Фенерчето изхвърча от
ръката ми, падна на земята и угасна.
Наведох се и затърсих пипнешком, докато накрая го открих. Щракнах копчето. Нищо.
Ударих фенерчето в коляното си, ала то не светна. Силно запремигах и най-после успях да
различа тъмните петна на храсталаците и чворовете на пъновете.
– Страх те е от тъмното ли? – прошепна нечий глас.
Отново ударих фенерчето. Този път по-силно. Пак нищо.
– Носиш много хубаво червено яке. Червената шапчица, сам-самичка в гората през нощта.
Къде е твоят голям лош вълк?
Изтръпнах цялата.
– Ройс.
– Умно момиче. Много лошо обаче, че не си достатъчно умна, за да знаеш какво се случва
с малките момиченца, когато са сами в гората през нощта.
Спомних си останките от момичето, което бях видяла на спирката за камиони,
окървавено, пребито, да пълзи през шубраците и отчаяно да се мъчи да избяга от нападателя
си само за да ѝ прережат гърлото, кръвта ѝ да изтече в гората и тя да бъде погребана там.
Ройс се засмя, а смехът му бе дълбок и богат, изпълнен с удоволствие. Наслаждаваше се на
страха ми. Хранеше се с него. Аз го разбрах, мушнах фенерчето в джоба си и продължих да
вървя.
– Познаваш ли якето, което носиш? На Остин е. Грейката му. С цвят на кръв. Подходящо,
нали? Той умря, облечен с яке с цвят на кръв. Кръв, мозък и малки парченца от кости.
Ускорих ход.
– Когато те видях да идваш, за миг си помислих, че е Остин. Но не приличаш на него. Ни
най-малко. Ти си хубавичко малко момиченце, знаеш ли?
Опитах се да блокирам гласа му, като се съсредоточа върху шума от стъпките си, ала сега
той бе по-тих, твърде тих, и нямаше нищо друго, освен мрачната, мълчалива гора и гласът на
Ройс. Той се бе материализирал и вървеше до мен. Като че ли мравки лазеха по кожата ми и
аз едва се въздържах да не започна да се чеша по ръцете.
– Харесвам хубавите момичета – рече той. – И те ме харесват. Само трябва да знаеш как да
се отнасяш с тях. – Ухили се и зъбите му блеснаха в тъмнината. – Искаш ли да се запознаеш с
едно от момичетата ми? Не е далеч от тук. Спи здраво под завивки от листа и кал. Можеш да
я събудиш, да си поговорите по момичешки, да я попиташ какво направих. – Той се наведе
към мен и зашепна в ухото ми. – Или може би искаш аз да ти обясня?
Залитнах леко и той се засмя. Огледах се ориентировъчно, ала видях само безкрайната