предпазя от удара, но аз вярвах, че Лиз ще има грижата. Представих си, че го блъскам с все
сила, и повиках на помощ всички възможни сценарии – как Ройс пада от висока скала, как
Ройс пада от покрива на небостъргач, как Ройс пада от самолет. Не ми бе трудно да
измислям каквито си ща сцени.
Ройс се развилня. Започна да ругае. Но каквото и да хвърляше по мен, то не достигаше
целта си. Думите му се извисяваха и пропадаха, ставаха все по-слаби и по-слаби, докато най-
после настъпи тишина и Лиз каза:
– Отиде си.
35
Лиз стоеше и се хилеше.
– Успяхме.
Аз се засмях през сълзи, коленете ми се подгъваха от облекчение.
Тя се приближи.
– Значи така, готова съм да се обзаложа, че този нещастник е телекинетичен полудемон
като мен. От експеримента ли е?
Аз кимнах.
– Това не означава, че съм свързана с него, нали?
– Така мисля.
– Бре! `Щото във фамилното ми дърво има вече твърде много въртоглавци. И като
заговорихме за въртоглавци – ти имаш нещо като радар за тях, нали?
– Очевидно е така.
– Подейства и на мен, въпреки че коефициентът ми за лудост може все още да не се е
увеличил достатъчно, тъй като ми отне цяла вечност да те намеря. Можех да те чуя как ме
викаш, ала отговарянето е съвсем друго нещо.
– Благодаря ти.
Гласът ми трепереше. Лиз побърза да дойде при мен и да метне ръка през раменете ми. Не
можех да усетя прегръдката ѝ, ала си я представях.
– Твоят охранител, полтъргайстът, се върна на дежурство. Между нас казано, ние можем
да се справим с всички големи и страховити духове. Аз ги пердаша, а ти ги прогонваш. – Тя
се ухили. – Хей, това е много хубаво.
– Така е – усмихнах се аз.
– И като стана дума за големите и страшните, разбирам, че си била тук с Дерек и си му
помагала да се Промени и да стане вълк. По-добре е било да си го прибереш, защото в тези
гори има нещо много повече, отколкото некадърници, които те замерят с пръчки и камъни.
Има негодници, използващи магии и пищови. – Тя ме изгледа изучаващо. – И защо оставам с
усещането, че това не те изненадва?
Обясних ѝ по възможност най-бързо и преспокойно.
– Онзи Андрю ви казва истината – заяви тя. – Навън има четирима души, облечени в черно
и с пистолети, които се съобщават чрез радиовръзка. Не са много, ала са снабдени с
високотехнологична апаратура – както нормална, така и свръхестествена. Опънали са
жиците на подвижни инсталации и на инфрачервени лазери и ги чух да говорят за някакви
магии в определен периметър.
– В такъв случай трябва да се върнем и...
– Шшшт. Някой идва.
Аз приклекнах.
Лиз ми прошепна:
– Мисля, че не е нашият приятел, полтъргайстът, но ти чакай тук. Ще отида да проверя.
И тя излетя. Свих се възможно най-близо до земята. Пред мен се изправи огромна фигура
и аз изпищях. Тя скочи напред.
– Аз съм – прошепна познат глас.
– Дер...
Удар. Той залитна, Лиз стоеше зад гърба му с як клон в ръка.
– Лиз, това е...
Тя отново го удари, направи хоумрън между плешките му, той изохка и с яка ругатня се
строполи на земята. Разпозна гласа – или ругатнята – и се наведе над него, за да го види.
– Хоп!
– Бих казал, че напълно го заслужава, задето непрекъснато ходи по петите на хората.
Саймън се появи оттам, откъдето бе дошъл и Дерек. Огледа се.
– Здрасти, Лиз... – Посочих му накъде да се обърне, за да може тя да го види.
– Здрасти, Саймън.
Предадох поздравите и на Дерек, когато той стана и заропта.
– Чух някой да казва, че Лиз е тук. – Измъкна се залитайки от гората Тори.
Посочих към Лиз и Тори се усмихна с най-радостната си усмивка, откакто... е, не мога да
кажа откога. В Лайл Хаус Лиз и Тори бяха приятелки и се поздравиха една друга, докато аз
им служех за посредник в общуването.
– Приятели, какво правите навън? – попитах.
– Ние сме официалната група за твоето издирване – обясни Тори. – Тук е и страшният
копой.
Тя помаха на Дерек, който си изтупваше джинсите.
– Оставих ти бележка – казах му аз. – Писах ти къде отивам и какво ще направя.
– Той я получи – отвърна Саймън. – Но това не го укроти.
Дерек свъси вежди.
– Нима си въобразяваш, че като ми оставиш бележка, всичко ще е наред и ти можеш да
правиш, каквото си си наумила, например нещо...
– Не казвай „глупаво“ – предупредих го аз.
– Защо? То си беше глупаво.
Саймън присви очи и измърмори:
– Споко, брат ми.