Маратонките на Саймън затрополиха по стълбите надолу. Тогава Маргарет повика Гуен и тя
отговори от долния етаж.
– Трябва да говоря с Клоуи – обяви Маргарет, щом Гуен пристигна. – Донесох книга за
некроманти. Саймън каза, че е тук горе. Ти провери в предната част на къщата, а аз ще
обходя задната.
Саймън ѝ бе казал, че вероятно съм в зимната градина... на централния етаж.
Хвърлих поглед към топката на бравата. Там имаше ключалка, а от вътрешната страна
стърчеше старомоден ключ. Много бавно го завъртях.
Огледах се. Намирах се в една от неизползваните спални. В нея нямаше дрешник, но
гардеробът на отсрещната стена изглеждаше достатъчно голям да ме побере. Когато
пристъпих към него, маратонките ми изскърцаха. Помислих си да ги изхлузя, ала подът бе
мръсен и за зла беда можех да стъпя върху ръждиво кабарче и да изпискам достатъчно
силно, за да вдигна всички на крак.
Прекосих стаята. Бях на половината път до гардероба, когато ме спря шум от тупване.
Вдигнах очи. Дерек?
Заслушах се. Тишина. Бавно пристъпих напред. После направих още една крачка.
– Клоуи?
Беше Гуен, сценично шепнеше точно пред вратата. Смразих се.
– Клоуи? Тук ли си? – После по-тихо, като дъх. – Моля те да си тук. Моля те.
Погледнах към гардероба. Беше твърде далеч от мен, за да се вмъкна безшумно в него.
– Клоуи? Знам, че си тук.
Огледах се. До мен имаше огромна тоалетна маса, покрита с чаршаф. Минах зад нея и
клекнах.
„Вратата е заключена, глупачке. Тя не може да влезе.“
Не ми пукаше. Ако ме откриеха скрита в заключена стая, щяха да станат подозрителни, а
ние не можехме да си го позволим. Трябваше да отида със Саймън.
– Моля те, Клоуи – гласът ѝ прозвуча така, сякаш тя бе вътре в стаята.
„Въобразяваш си какво ли не.“
– Защо ли се върнах? – прошепна Гуен. – Какво съм си мислела? – После рече по-високо: –
Ето те и теб. Слава на бога.
Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Погледнах под масата, ала бях изцяло скрита,
чаршафът се спускаше чак до пода и скриваше дори стъпалата ми.
„Тя блъфира. Не може да те види. Не може...“
Гуен се появи пред мен, късата коса бе разчорлена около бледото лице, гримът се бе
размазал, очите ѝ бяха широко отворени.
– Хайде, Клоуи. Побързай!
Аз се изправих.
– Аз... аз търсех...
– Няма значение. Трябва да намериш Саймън и Тори. Знаеш ли къде са?
– В мазето, но...
– Бързо! – Тя протегна ръка да ме хване, после се сепна и прибра ръката си. – Трябва да ги
предупредиш.
– За какво?
Тя поклати глава.
– Хайде, тръгвай!
Направи жест с ръка към вратата. Аз хванах топката на бравата и я завъртях. Тя засече.
Заключено. Вратата бе все още заключена.
– Отвори я, Клои. Моля те.
Протегнах ръка към Гуен. Тя даде заден ход, ала не бе достатъчно бърза. Пръстите ми
докоснаха ръката ѝ и... преминаха през плътта. Закрих устата си с длан.
– Не пискай, Клоуи. Разбрано? Моля те, моля те, недей да пищиш.
Кимнах с глава.
„Господи! Та това е духът ѝ. Тя е мъртва.“
Не можеше да е мъртва. Чух я само преди миг, чух шума от стъпките , когато се запъти
надолу по коридора, за да ме търси. И тогава я чух за последен път.
Спомних си думите на Маргарет: „Саймън каза, че е горе. Ти я потърси там, а аз ще
огледам този край“.
Бе последвало тупване. Сякаш се бе строполило човешко тяло.
Маргарет да е убила Гуен? Идеята беше безумна. Невъзможна.
„Така е, паднала е и си е счупила врата, докато те търси.“
Преглътнах.
– Маргарет – прошепнах аз.
– Изглежда, тази стара чанта е много по-отвратителна, отколкото съм си мислела –
измънка Гуен. – Не ми хареса начина, по който се развиваха нещата. Аз... бях дочула разни
работи. За Маргарет и Ръсел. Затова побързах да тръгна, щом Андрю се обади. Не исках да се
забърквам. Ала не можах да го направя. Трябваше да се върна, мислех да предупредя Андрю,
да му помогна да ви опази, деца. Очевидно идеята бе лоша. Дори не успях да го предупредя.
Аз се извъртях към вратата.
– Дерек.
Гуен се изправи пред мен.
– В безопасност ли е?
Аз минах през нея.
– Клоуи, той в безопасност ли е? Защото ако е, ще трябва да го оставиш където е. Трябва да
предупредиш Саймън и Тори. Каза, че Маргарет ги е изпратила...
– В мазето за столове. За онези, които идват следобед.
– Никой няма да дойде, Клоуи.
Аз изтичах до вратата. Докато я отключвах, Гуен излезе през стената.
– Внимавай – прошепнах. – Маргарет...