– Може да ме види. Знам.
Гуен се върна и ми махна с ръка да излизам, като ми направи знак да се вмъкна в
съседната стая и да продължа да чакам. Ето какво направихме – аз се мушвах от стая в стая
на път за задните стълби, а Гуен проучваше пътя.
Последвах съвета
, ала като влизах, обземаше ме паника. Една-единствена мисъл
владееше ума ми: „Гуен е мъртва, Саймън и Тори са в мазето, а Дерек е горе на тавана; аз
пък направих избора си и ще стигна навреме при тях, но, боже мой, какво става?“.
Намирах се близо до задното стълбище, когато Гуен ми направи знак с ръка да се скрия.
Свих се под едно легло и покрих устата си, за да не вдишвам прахоляка.
Токчетата на Маргарет прокънтяха в коридора. Стори ми се, че утихват. „Моля те. Моля
те, моля те... Да!“ Тя заслиза по главното стълбище и викаше едно име – Ръсел. Нима Ръсел
бе тук?
Господи, трябваше да предупредя Дерек. Трябваше да се кача на тавана...
„И ако види, че Саймън е в опасност, ще се втурне да го спасява и ще го убият. По-добре
да остане, където е в момента, и да си мисли, че всичко е наред.“
Затворих очи и се съсредоточих в дишането си, докато сърцето ми не престана да
препуска. Гуен огледа наоколо, за да се увери, че е чисто, след което аз изтичах до
стълбището за прислугата.
Слязох, а Гуен пазеше. Оттам виждах вратата за мазето – беше открехната. Ослушах се за
Саймън и Тори – за първи път щях да се зарадвам на разправията помежду им, – но вместо
тях чух приглушените гласове на Маргарет и Ръсел, идващи иззад една затворена врата...
вратата между мен и мазето.
Гуен ме поведе напред, много предпазливо, стъпка по стъпка. Ослушвах се кога
разговорът им ще спре, кога ще проехти шум от стъпки, ала те продължаваха да говорят.
Бях на три крачки от мазето, когато пантофките на Маргарет затрополиха по твърдото
дърво.
Погледнах към мазето, ала разстоянието беше твърде голямо. Обърнах се и отворих
първата попаднала ми врата.
– Не! – прошепна Гуен.
Обърнах се. Тя лудо ми правеше знаци да изляза. После изчезна насред ръкомахането. За
миг се смразих – но мигът бе достатъчен, за да чуя как Маргарет завъртя топката на бравата
– и се извъртях, за да си потърся скривалище. Спрях. Андрю седеше на отсрещната страна
пред една холна масичка.
Гледаше ме навъсено.
– Клоуи? – повика ме по име той бавно и предпазливо, сякаш не бе напълно сигурен, че
съм аз.
– Почакай – каза Маргарет, когато вратата изскърца и се отвори. – Струва ми се, че чух
някого.
Андрю опули очи. Той ми помаха с ръка, като ми правеше знаци да се скрия зад масата –
тя беше продълговата и масивна, така че никой нямаше да ме види. Поколебах се само за
миг, после се скрих. Гуменката ми се хлъзна на нещо и аз се опитах да запазя равновесие, но
и другият ми крак се пързулна – върху пода имаше разлята мазнина – и аз се стоварих върху
масичката с ръце на нея, а коленете ми се блъснаха в ръба ѝ и яко изпукаха.
– Открихме Клоуи – каза Маргарет на прага със съвършено спокоен глас.
Вдигнах поглед и видях Ръсел да идва към мен със спринцовка в ръка. Отстъпих назад и се
катурнах върху другия край на масичката.
– Андрю – погледнах нагоре към него. – Помогни...
Андрю бе изчезнал.
Иглата ме прободе отзад по крака. Сритах Ръсел и го чух как изохка. Стаята се залюля.
Запремигвах често, често, като се мъчех да не загубя съзнание. Опитах се да стана, да се
отдалеча от масичката, ала ръцете ми изневериха и аз се стоварих върху другия ѝ край.
Ударих се в нещо меко и се изтърколих, като се спрях в една топла локва. Напрегнах се да
фокусирам погледа си и вдигнах ръце. Кръв. Лежах в гьол от кръв.
Помъчих се да стана, ала мускулите ми отказаха и аз се пльоснах на пода. Последното,
което зърнах, бе лицето на Андрю на сантиметри от мен; мъртвите му очи се взираха
невиждащо в мен.
39
Студеният метал вибрираше върху бузата ми. Някакъв автомобил изръмжа и отмина.
– Как е кръвната му захар? – далечен женски глас. Маргарет.
– Ниска. – Мъжки глас, по-близо. Ръсел. – Много ниска. Мога да му направя инжекция с
глюкоза, но ние наистина трябва да...
– Направи го.
– Дерек. – Беше гласът на Саймън, който произнесе името като стенание.
Премигах и отворих очи. Лежахме на пода на микробус. Саймън бе на няколко стъпки от
мен, все още спеше, изкривил лице, сякаш изпитваше болка.
– Дай му още успокоително – викна Маргарет от мястото на шофьора. – Не искам да се