Вратата на операционната се отвори и в стаята влезе сивокоса жена. Беше Сю,
медицинската сестра, с която се запознах последния път тук. Тя буташе телескопичен
товарач. На него лежеше Саймън, целият в пластири.
– Не! – хвърлих се с негодувание насреща аз.
Д-р Давидоф се изкикоти.
– Дори не искам да знам какво предполагаш, че сме намислили, Клоуи. Водим Саймън, за
да го закачим за IV. Тъй като е диабетик, той лесно се обезводнява, когато повръща. Не
искаме да рискуваме, не и когато успокоителното разстройва стомаха му.
Нищо не казах, само се взирах надолу към Саймън с разтуптяно сърце.
– Предпазна мярка, Клоуи. А онова, което виждаш в момента, е просто нашата болнична
стая. Да, оборудвана е като операционна, ала само защото стаята е мултифункционална. –
Той се наведе и зашепна: – Ако погледнеш по-отблизо, обзалагам се, че върху инструментите
ще забележиш прах.
Той ми намигна в стил „добрият чичко добродушно се присмива на малкото момиченце“
и ми се искаше да... – не знам точно какво ми се щеше да направя, но нещо в изражението на
лицето ми го накара да трепне и за секунда този добродушен чичко напълно се изгуби. Аз
вече не бях малката покорна Клоуи, която познаваше. За мен щеше да е по-добре, ако бях, но
повече не можех да понасям това положение.
Той се изправи и се прокашля.
– А сега, ако отново погледнеш там долу, Клоуи, мисля, че ще видиш още някого, когото
познаваш.
Обърнах се към Саймън, който все още лежеше върху товарача, бял като чаршафа, който
бяха метнали отгоре му. Той слушаше жената в работна престилка, но аз я виждах само в
гръб. Беше слаба, по-ниска от средната височина за жена, с руса коса. Тъкмо тази коса,
начинът, по който се спусна, когато тя се наведе към Саймън, спряха дъха ми.
Д-р Давидоф почука на стъклото. Лекарката вдигна глава.
Беше леля Лорън.
Тя засенчи очи с дланта си, сякаш не виждаше никого през оцветеното стъкло. После
отново се обърна към Саймън, започна да му говори, а той кимаше с глава.
– Леля ти направи грешка – каза д-р Давидоф. – Тя бе толкова разстроена, когато те
доведохме тук, че изпадна в паника. Бе подложена на доста голям стрес и взе някои лоши
решения. Сега вече го осъзнава. Ние я разбираме и простихме. Тя отново е добре дошла в
нашия екип. Както виждаш, върна се на работа, щастлива е, жива и здрава, не е окована в
тъмница, нито я е постигнала някаква друга ужасна съдба, както си представяш ти.
Той наведе поглед към мен.
– Ние не сме чудовища, Клоуи.
– А къде е Ракел? – Гласът на Тори ме накара да подскоча. Столът беше до моя, но аз бях
забравила, че и тя е тук. – Предполагам, че е следващият номер в списъка на участниците в
щастливата приятелска среща.
Д-р Давидоф не ѝ отговори и присмехулното изражение падна от лицето на Тори.
– Ккъде е Рей? – попитах. – Ття е тук, нали?
– Прехвърлихме я – отговори той.
– Пррехвърлихте ли я?
Той вмъкна приятелска нотка в гласа си:
– Да. Тази лаборатория едва ли е подходящо място за живеене на едно шестнайсетгодишно
момиче. То бе временно убежище, което щяхме и да ви обясним, ако бяхте останали
достатъчно дълго, за да имаме време за това. Преместихме Ракел в ... – и той се изкикоти. –
Не мога да го нарека дом за групово обитаване, защото, уверявам ви, това е далечен отглас от
Лайл Хаус. Прилича повече на пансион. Много специален пансион, само за хора със
свръхестествени способности.
– Нека отгатна – обади се Тори. – Можете да стигнете до там само с вълшебното влакче.
Нима ни мислите за толкова глупави?
– Изобщо не ви мислим за глупави. Според нас вие сте особени. Съществуват хора, както
сами се уверихте, които мислят, че „особен“ означава „опасен“, и затова ние направихме
училище, за да ви обучаваме и закриляме.
– Училището на Зейвиър за надарени деца – допълних аз.
Той ми се усмихна, като пропусна да забележи нюанса в гласа ми.
– Точно така, Клоуи.
Тори се извъртя, за да го погледне.
– И ако се държим много, много добре, ще отидем там и ще живеем с Рей, с Лиз и Брейди.
И Амбър ли е там?
– Всъщност...
– Лъжец!
Злъчният тон на Тори го накара да потрепери. Празните столове затракаха и охранителите
хвърлиха поглед към тях и докоснаха с пръсти страничните им облегалки. Не ми беше до
това. Мислех само едно: „Рей. Не, моля те, не и Рей“.
– Лиз е мъртва – каза Тори. – Видяхме духа . Използваше способностите си и хвърляше