разни неща. Дори майка ми я видя. Знаеше, че е Лиз. Не ви ли е споменала?
Д-р Давидоф отвори пейджъра си и натисна едно копче – несъмнено викаше майката на
Тори, като използваше паузата, за да наложи съответното изражение върху лицето си –
униние и скръб.
– Нямах представа, че си знаела истината за Лиз – предпазливо изрече той. – Да,
признавам си. В нощта, когато я доведохме от Лайл Хаус, стана катастрофа. Не казахме на
никого, защото всички сте в твърде деликатно състояние...
– Деликатна ли ви изглеждам? – попита Тори.
– Да, Виктория, така изглеждаш. Изглеждаш гневна, объркана и много уязвима и това е
напълно разбираемо, щом си мислиш, че сме убили приятелката ти. Но не сме го направили.
– Ами Брейди? – попитах аз.
– Клоуи видя и неговия дух – вметна Тори. – Тук. В лабораторията. Каза ни, че е дошъл, за
да говори с вас, видя леля ѝ Лорън, а после – фиют! – всичко свърши.
Погледът му шареше от мен към Тори, докато той преценяваше доколко бе вероятно Тори
да знае и за смъртта на Брейди.
– Клоуи все още изпитваше последиците от успокоителното – каза той. – Тя бе и на режим
с наркотици, които не
позволяваха да вижда духове и всяко едно от тях би могло да
причини халюцинации.
– Как ще има халюцинации на момче, което не е виждала през живота си? Искате ли да ви
го опише? Защото по описанието ужасно ми заприлича на Брейди.
– Сигурен съм, че Клоуи е видяла негова фотография, но не си спомня. Брейди беше
близък с Ракел. Вероятно тя ѝ го е описала...
– За всичко имате обяснение, нали? – каза Тори. – Чудесно. Брейди, Рей и Амбър – всички
те си живеят щастливо във вашия суперспециален пансион. Искате да ни успокоите?
Повикайте ги на телефона. По-добре дори използвайте конферентната връзка по видеото. Не
ми казвайте, че не можете, защото знам, че оборудването е у мама.
– Да, така е и ние ще ви оставим да разговаряте с тях още щом...
– Сега! – изрева Тори.
По връхчетата на пръстите заподскачаха искри. Празните столове завибрираха. Един от
тях падна назад. Нейният охранител измъкна оръжието си.
– Искам да ги видя веднага! И Рей, и Брейди, и Амбър...
– Можете да искате каквото си щете, госпожице Виктория. – Вратата се отвори и вътре
влезе майката на Тори. – Но желанията ви вече нямат никакво значение. Загубихте това
право, когато избягахте.
– Значи, ти все още ме познаваш, мамо? Брее! Помислих, че толкова съм се променила, та
си забравила коя съм.
– О, познах те, Виктория. Ти си все същата разглезена принцеса, избягала миналата
седмица от отговорностите си.
– Отговорностите си ли?
Тори сви ръце в юмруци и престана да се сдържа. Моят охранител се хвърли напред, ала д-
р Давидоф му махна с ръка да се върне, а на другия – да остави оръжието си.
Тори се изправи на крака. Косата ѝ стърчеше, издаваше пукот и пускаше искри.
– Сложете ѝ успокоително – изстреля госпожа Енрайт. – Щом не умее да се държи...
– Не, Даян – противопостави се д-р Давидоф. – Трябва да се научим да се справяме с
изблиците на Виктория, без да прибягваме до медикаменти. Тори, разбираме, че си
разстроена...
– Нима? – обърна се със стола си тя. – Наистина ли разбирате? Затворихте ме в Лайл Хаус
и заявихте, че съм умствено болна. Тъпчехте ме с хапове. Убихте приятелката ми.
Превърнахте ме в генетично модифицирано чудовище и смеете да твърдите, че аз съм
виновна!
Тя удари юмруци отстрани в тялото си. От тях заизскачаха малки кълбета, което накара
охранителя ѝ да пристъпи напред.
– Това те прави неспокоен, а? – каза. – Но то е нищо.
Тя вдигна ръцете си. Между тях се завихри кълбо от енергия, отначало по-малко от
грахово зрънце, което нарастваше ли, нарастваше...
– Достатъчно, Виктория – каза д-р Давидоф. – Знаем, че си много силна...
– Нямате ни най-малка представа колко съм силна. – Тя подхвърли енергийното кълбо във
въздуха, то се завъртя около остта си, като изпускаше искри. – Но мога да ви покажа.
Майка , която стоеше зад нея, се скри от погледа на всички, докато погледите им бяха
приковани в Тори. Госпожа Енрайт раздвижи устни, произнасяйки своя магия. Докато
отворя уста, за да предупредя Тори, кълбото се изстреля от пръстите на майка
, профуча
покрай Тори и улучи приближаващия се охранител в гърдите.
Той се срути. Д-р Давидоф, госпожа Енрайт и другият член на охраната се втурнаха към
него.
– Не диша – каза охранителят. Той се опули срещу д-р Давидоф. – Той не диша.