– Господи! – Госпожа Енрайт се обърна към Тори. – Какво направи?
Тори се сепна и скочи от мястото си.
– Аз не...
– Повикай д-р Фелоус – нареди д-р Давидоф на другия охранител. – Бързо.
– Не го направих аз – каза Тори. – Не бях аз.
– Беше нещастен случай – измърмори майка ѝ.
– Не, не го направих аз. Кълна се в Бога...
– Права е. – Всички вдигнаха глави като един, като чуха гласа ми. Обърнах се и видях
госпожа Енрайт. – Не Тори направи тази магия. Вие я направихте. Видях ви, когато
хвърлихте...
Неочаквано шляпване звънна на бузата ми като невидима плесница, която бе тъй силна, че
столът ми сам тръгна назад. От носа ми рукна кръв.
– Тори – извика госпожа Енрайт. – Престани!
– Но аз не...
Тори се смрази, уловена във вцепеняваща магия.
Госпожа Енрайт се обърна към д-р Давидоф.
– Сега видя ли какво имам предвид? Тя е извън всякакъв контрол. Нахвърля се и на
врагове, и на приятели и дори не осъзнава какво върши.
– Обуздай я – каза той. – Ще отведа Клоуи в стаята ѝ.
40
И така, след седмица криене и бягане, аз отново бях там, откъдето започнах. В същата
килия. Лежах на същото легло. Сам-самичка.
Д-р Давидоф ме бе отстранил бързо от местопроизшествието, преди леля Лорън да дойде
за охранителя. Помислих си, че може да поиска от нея да прегледа окървавения ми нос, ала
той ми донесе мокра кърпа и чиста блуза от Лайл Хаус и ми каза, че мога да видя леля си,
когато се успокоя и съм готова да я изслушам. Според закона за наградите да прекарам
ценно време с моята леля, която отново се оказа предател, не бе всъщност кой знае какъв
стимул.
През последната седмица аз мечтаех за деня, в който ще се върна и ще спася леля Лорън и
Рей. Сега бях тук, но нямаше кого да спасявам. Леля Лорън се бе завърнала в стадото. Рей
беше мъртва.
Стиснах очи, ала сълзите се затъркаляха по бузите ми.
Би трябвало да се опитам по-сериозно да убедя Рей да дойде с мен. Трябваше да се върна
по-скоро за нея.
Рей беше мъртва. Идваше редът на Тори. Майка беше убила охранителя, за да обвинят
нея. Не можех да разбера това зло, ала знаех какво означава. Даян Енрайт искаше дъщеря
да умре. Тори се бе превърнала в бреме, застрашаваше я.
Тори щеше да умре и не след дълго щях да я последвам аз. Ами Саймън? А Дерек? Изтрих
сълзите си и седнах в леглото. Пред мен имаше два пътя: или да избягам, или да приема
съдбата си. Не я приемах. Нито сега, нито щях да я приема в бъдеще.`
Внимателно огледах с какво съм заобиколена и какво бих могла евентуално да използвам.
Колкото до стаята – нищо не се бе променило. Що се отнася до мен – имах само дрехите на
гърба си: новата блуза и джинсите ми, все още изцапани с кръвта на Андрю. Постарах се да
не мисля за това.
Потупах се по джобовете с надеждата да открия моето ножче, което винаги носех със себе
си. Нямаше го.
Но в единия джоб нещо прошумоля. Хартия. Извадих листчето и го разгънах. Щом си
спомних, че това е рисунката, която Саймън бе направил за Дерек, понечих отново да го
сгъна, ала вече бях видяла какво е нарисувано – аз, клекнала до черен вълк, ръката ми обвила
шията му, и си спомних, че Саймън ми бе казал: „Дай му това. И му кажи, че е добре“.
Очите ми залютяха. С треперещи пръсти сгънах бележката отново и я мушнах в джоба си.
После изправих снага и рязко разтърсих глава. Криех още един фокус в ръкава си. Изпънах
крака в леглото, затворих очи и повиках полудемона.
Едва бях приключила, когато топъл ветрец погъделичка горната част на главата ми.
– Е – прошепна звънтящият ѝ глас, – като че ли постъпваш доста фамилиарно.
– Имам нужда от помощта ти.
– Това вече е ново. И много приятно, бих добавила аз. Първото, което трябва да направиш,
е да ме освободиш. После ще посипем главите на всички, които са ни сторили зло, с дъжд и
град, повикани направо от ада.
– Ще те освободя, след като ми помогнеш. И ще пропуснем онази част с дъжда и
градушката.
– О, толкова забавно ще бъде! Огън, сяра и реки от гореща лава. Демоните, които пляскат
с дрипавите си крила и разпалват огъня.
Пауза, последвана от дълбока въздишка.
– Сарказмът е изгубено време за младоци и лековерници, нали така? Аз се изразих
фигуративно. Ще им стоварим куп поразии, ако така предпочиташ. Ще накажем нашите
общи врагове.
– Никакви наказания.
– Каниш се да унищожиш всичко забавно, така ли? Чудесно. Освободи ме и...
– След като ми помогнеш.