– Не, не са пуканки. – Още едно изскръцване на маратонка. – Идва от...
Изпъшкване. После шум от тупването на човешко тяло. Втурнах се в стаята. Полудемонът
дърпаше охранителя в ъгъла.
– Виждаш ли духа му, дете? – попита тя, без да се обърне към мен.
– Нне.
– Значи не е мъртъв, нали?
Тя го положи така, че по-голямата част от него да остане скрита зад столовете. После взе
ръцете ми и ги притисна към врата на охранителя, за да усетя силния му пулс.
– Ти ми даде първия шанс за свобода, който съм имала. Мислиш ли, че ще го проваля?
Погледна към охранителя, после сведе лукаво очи към мен.
– И все пак това би била отлична възможност да получа много по-подходящо тяло, на
някого, за когото всички знаят, че е жив.
Вторачих се в нея.
Тя въздъхна.
– Добре тогава. Намери приятелите си.
Прегледах мониторите, а тя пазеше на вратата. Нямаше и следа от Тори, но аз го очаквах –
това означаваше, че тя е в една от килиите, в която няма охранителна камера. Намерих
Саймън все още в операционната, все още прикован към масата, с IV в ръката си, без
никакъв охранител.
Проверих и останалите екрани. Д-р Давидоф бе в един от салоните за срещи с госпожа
Енрайт, Сю, охранителя Майк и другите двама. Те бяха потънали в задълбочени дебати.
Останалите стаи бяха тъмни, всички, освен една, която бе не по-голяма от моя килер
вкъщи и изглеждаше претъпкана с двойното легло, малкото писалище и стола.
Някой седеше на писалището и пишеше, столът бе издърпан извън обхвата на камерата
колкото е възможно по-далеч. Можех да видя само едно рамо и ръка, но аз разпознах
тъмноморавата копринена блуза. През зимата бях с леля Лорън, когато си я купи.
Жената стана и вече нямаше никакво съмнение. Беше леля Лорън.
Аз доведох полудемона и посочих към екрана.
– Каква е тази стая и защо леля ми е там?
– Защото беше непослушна. Очевидно омразата към затворническия живот е фамилна
черта. Прекара едва ден в най-обикновена килия и се опита да избяга. Затова решиха, че е
нужно специално наблюдение.
– Значи е затворничка?
– Помогна ти да избягаш. Нима мислиш, че ще организират тържество в нейна чест? Че ще
пожертват едно-две агнета за целта?
– Те казаха, че се е променила и че е признала грешката си.
Полудемонът се засмя.
– И ти им повярва? Разбира се, че си им повярвала, защото те винаги са били съвършено
честни с теб.
Лицето ми пламна.
– Да, накараха я да види грешките по пътя си – каза полудемонът. – Предложиха
имунитет, опрощение и пухени завивки. Тя е много ценен член на техния екип. Но им
отказа. – Погледна ме и въздъхна. – Предполагам, че искаш и нея да спасиш?
Кимнах с глава.
– Тогава да го направим.
Хванах я за ръката, преди да успее да тръгне.
– Рей. Огненото момиче полудемон. Казаха, че била прехвърлена. И тя ли е тук?
Полудемонът се поколеба и когато проговори, в гласа ѝ прозвуча мекота.
– Не, дете. Тя не е тук. И аз не знам какво е станало с нея, затова не ме питай. Една вечер
се появи, а когато се съмна, нея вече я нямаше.
– Те са я убили...
– Няма време за това. Приятелите ти те чакат и те... – тя посочи към монитора, показващ
срещата на групата „Едисън“ – няма да са вечно там.
Най-напред освободихме Тори.
Опитах се да я подготвя, за да не се шокира, когато види мъртвец да води групата, ала тя
го зърна и след кратко учудване заяви:
– Отлично хрумване.
Имах намерение да
обясня, че не съм създала вампир охранител, ала полудемонът бе
вече на съседната врата, за да провери третата килия, а Тори стоеше точно зад нея. Реших, че
щом Тори не се възпротиви, че вдигам мъртъвци, за да ги използвам за лични цели, значи
нямаше причина да ѝ обяснявам, че съм се споразумяла с демон.
Не беше така със Саймън, който знаеше, че не мога да контролирам мъртъвци просто така.
И не можех да използвам извинения от типа „Нямам време“, тъй като време имахме
достатъчно – докато го развързвахме, докато откачахме неговото IV, докато го превързвахме
и търсехме обувките му, а полудемонът пазеше на вратата.
Казах им истината. Тори го прие мимоходом. Започвах да мисля, че Тори би приела
всичко мимоходом.
Саймън замълча за миг и аз се приготвих да чуя: „Ти луда ли си?“, но такъв си беше
Саймън. Просто се изхлузи от операционната маса, клекна до мен, докато аз надничах под
масата за обувките му, и прошепна:
– Добре ли си?