Знаех, че имаше предвид състоянието ми след вдигането на мъртъвците, и когато кимнах с
глава, той ме загледа в очите и каза:
– Добре.
Уверих го, че съм предпазлива с полудемона, и той отвърна:
– Сигурен съм. Ще продължаваме да сме предпазливи.
И това беше.
42
– На следващата спирка, скъпа леличко Лорън – заприпяваше полудемонът. – После право
към най-близкия изход – усмихна се тя – и всички ще бъдем на свобода.
– Не всички – погледна към мен Тори, докато вървяхме. – Трябва да прехвърлим
файловете с проектите им. Там има и други деца, които си мислят, че са психично болни –
като Питър и Майла. И други, които може и да не са в силата си още.
Питър беше в Лайл Хаус, когато аз пристигнах, тъкмо там го освободиха, преди да
избягаме. Не познавах Майла, знаех само, че е там отпреди да ме приемат, била е
„рехабилитирана“ и изпратена обратно в белия свят.
– С радост бих взела тези файлове – казах. – Ала нямаме време да ги преценим и
принтираме...
Тори измъкна флашка от джоба си. Дори не попитах откъде я е взела.
– Имате паролата на д-р Давидоф – каза тя. – Имаме достъп до кабинета му. Мога да
запиша файловете, докато отидеш да вземеш леля си.
– Трябва да има и телефон – додаде Саймън. – Мога отново да се свържа с татко.
Бяха прави. Щях много да съжалявам, ако си тръгнехме без тези имена. И щях да
съжалявам още повече, ако отново ни затвореха и пропуснехме възможността да уведомим г-
н Бей къде се намираме.
Стигнахме до кабинета. Нуждаехме се от допълнителен код, ала полудемонът го знаеше.
След това им казах, че двете с полудемона отиваме да вземем леля ми и се връщаме.
– Значи магьосникът остава със сестра си? – попита полудемонът.
– Сестра си ли? – учуди се Саймън. – Тя не е...
– Сестра по магьосничество – побързах да се намеся аз. – Тя така се изразява.
Когато се отдалечихме на достатъчно разстояние от тях, аз прошепнах:
– Значи бащата на Саймън наистина е баща и на Тори?
– Най-лошо пазената тайна в сградата. – Напевният
тон се сблъска с грубия глас на
охранителя. – А това, дете мое, говори много.
– Според мен то обяснява защо майка ѝ пощуря, когато Тори ѝ призна, че харесва Саймън.
– О! Би било опасно. Такава е поуката от пазенето на тайни. Те винаги се връщат и те
преследват по най-неприятен начин. А дали тази тайна причинява нечие чувство за вина е
съвсем отделно нещо. Защото тя има морал на зла вещица, която се съвкуплява със спящи
мъже. Трябва да призная, че беше твърде забавно да наблюдавам опитите
да прелъсти
магьосника. Неуспехът ѝ нанесе силен удар на нейното его.
– Неуспехът ли? – учудих се аз, щом завихме зад ъгъла. – Но ако Тори е негова дъщеря,
очевидно...
– Очевидно нищо. На какво учат напоследък децата в училище? Сексът далеч не е
единственият начин за репродукция. Най-голямата забава настъпи тогава, когато опитите
пропаднаха, а тя имаше подръка цяла лаборатория и пълното право да използва
необходимите телесни съставки...
– Ами... Това е...
Звънецът на алармата дрънна точно над главата ми.
– Изглежда, времето свърши – измърмори полудемонът.
Тя отвори най-близката врата с електронната карта, бутна ме вътре и се шмугна след мен.
– Моята леля...
– Добре е. На няколко врати оттук е и засега е в безопасност. Ти си избягалото от клетката
си птиче.
Полудемонът ме поведе през стаята към друга врата, от която се влизаше в голям килер. Тя
ме напъха в него.
– Саймън и Тори...
– Мисля, че притежават добре функциониращи уши и умове. Ще чуят алармата и ще се
скрият, което трябва да направим и ние.
Когато влязох в килера, трупът на охранителя рухна. Аз коленичих до него.
– Мисля, че ще видиш, че е мъртъв и студен. – Гласът на полудемона долетя някъде отгоре.
– Колкото и полезен да бе като смъртен, в тази си форма той имаше повече възможности да
се промъква навсякъде.
– Мисля, ти каза, че не можеш да излезеш оттам без моята помощ.
– Не „казах“, а „намекнах“. Та аз съм демон. Ние познаваме всички клопки. А сега искам
да поогледам наоколо. Онзи пистолет е все още у теб, нали?
– Да, но...
– Извади го и да се надяваме, че няма да стане нужда да го използваш. Ще бъда точно зад
теб.
Струя топъл въздух. После останах сама с трупа на охранителя.
Алармата продължаваше да бръмчи.
Чувах ли трополенето от краката на тичащи хора? Един вик? Изстрел?
„Отпусни се. Нищо не можеш да направиш.“