Това беше проблемът. Бях набутана в скривалището си, тихо приклекнала, с треперещи
пръсти държах пистолета, с който не знаех как се стреля, със съзнанието, че нищо не мога да
направя, нищо, което да не е толкова безмилостно, че Дерек да има причина да ми крещи,
ако е тук, а един господ знаеше как копнеех да е тук. Щях да понеса и крясъците му, само да
знаех, че е в безопасност...
„Той е в безопасност. В по-голяма безопасност, отколкото ако беше с теб.“
Ако го бяхме оставили в къщата, тогава да, щеше да е много добре. Имаше си Лиз, която да
го пази да не го забележат, а той нямаше представа къде сме отишли и нямаше начин да ни
последва. Ще се разгневи, ала в безопасност.
Хвърлих поглед към охранителя. Беше рухнал във формата на купчина, а мъртвите му очи
се взираха в мен. Мислех си за него, чудех се...
„Не мисли за него. Не се чуди за нищо. Иначе желанието ти ще се изпълни и повече няма
да си сама в този килер.“
Бързо отместих поглед и изтрих образа от главата си. Проверих пистолета. В сценариите
си бях писала за престрелки, ала, за жалост, нямах ни най-малка представа откъде се пълни
пистолетът или пък дали е сигурен. В един сценарий подобни неща нямат значение. Просто
пишеш: „Клоуи стреля“, а останалото оставяш на актьора и на отдела за реквизита.
Приличаше на глок, а от онова, което помнех, те нямаха никаква сигурност. Просто се
прицелваш и стреляш. Ако станеше нужда, можех да се справя.
„Виждаш ли, не си безпомощна. Имаш оръжие. Дори две.“
Две ли? Погледът ми се плъзна към охранителя и аз тежко преглътнах. Не, никога няма...
„Разбира се, че ще го направиш, ако се наложи.“
Не, аз... аз...
„Не можеш дори да довършиш изречението, с което го отричаш, нали? Би го направила,
ако това е последният ти шанс. Да контролираш мъртвите. Това е във възможностите ти.
Най-голямата ти способност.“
Стиснах очи.
– Не можеш да видиш просто така, че някой идва.
Отне ми само миг да разбера, че гласът не идва от главата ми. Полудемонът се бе върнал.
– Какво изключи алармата? – попитах.
– Нямам представа, но твоите приятели са в безопасност. Бяха се оттеглили в читалнята на
Давидоф. Групата разбра, че си избягала, но колкото и да е шокиращо, те предположиха, че
всъщност си се насочила към изхода на сградата. За късмет, наблизо нямате изход. За
жалост...
– Наблизо нямаме изход.
– Мога да ви изведа оттук. Може дори да съм в състояние да спася и леля ти по пътя. Но
приятелите ти се намират в обратна посока и не ми е възможно да...
– Тогава и аз не тръгвам. Не и докато не стане безопасно за всички ни.
– Благороден избор. Има обаче една-единствена алтернатива и се опасявам, че ще ти
хареса дори по-малко и от последното ми предложение.
– Да те освободя.
Още щом произнесох думите, вътрешният ми глас нап раво изкрещя, че са ме измамили.
Ала вече чувах виковете на групата „Едисън“. Те наистина бяха приведени в бойна
готовност, така че нямаше нужда да го прави полудемонът, не и щом можеше лесно да ни
ескортира през вратата навън и да поиска обещаната ѝ награда.
– Освободи ме и ще отслабиш магиите, направени на това място – каза тя.
– Страхотно. Това ще ускори прекратяването на експериментите, но как ще ни изведе
оттук? Не от магията се безпокоя. А от алармите и от хората с оръжие. Имам нужда...
– От отвличане на вниманието. И тъкмо това предлагам аз. Моята магия е проникнала в
това място. Разрушението ще бъде много по-пагубно, отколкото техните магии. Ще получиш
онова отклоняване на вниманието, от което имаш нужда.
Планът ни бе претърпял неуспех и тя имаше пълното право да лъже, за да ме убеди да я
освободя, докато накрая не осъзнах, че попадам в капан.
– Сключих сделка – каза тя. – Сделката, сключена от демон, е обвързваща. Освободи ме и
аз се обвързвам с думата си здраво като с вериги.
Вярвах ли ѝ? Разбира се, че не. Имах ли друг избор? Не виждах такъв.
– Кажи ми какво да правя.
43
Да освободиш полудемон не бе много по-различно от това да освободиш дух.
Предполагам, че в това имаше логика, доколкото полудемонът се намираше тук поради
факта на призоваването.
– Почти съм там, дете – каза тя и топлият
дъх се завихри около мен. – Усещам как
оковите падат. Четвърт век робия и най-после ще бъда свободна. Самите стени ще
затреперят при напускането ми и ще припнат като уплашени мишоци. Още съвсем малко.
Усещаш ли го?