– Каква е тя? – попита друг.
– Некромант.
Кикот.
– Сигурна ли си?
– Какво са ѝ сторили?
– Нещо прекрасно.
– Махайте се от нея! – скара им се полудемонът. – Тя не е ваша. Къш! Всички да се махат.
– Кккакво става? – попитах.
– Нищо страшно, дете. Това е просто част от разрухата, свързана с ритуала на
освобождаването. Обикновено се вземат предпазни мерки срещу подобно нещо, ала ние не
разполагахме с време. Нито с материали.
– Предпазни мерки срещу какво?
– Ами, когато освободите някой демон, вие отваряте...
– Портал към света на демоните?
– „Портал“ е много силна дума. По-скоро едва забележима цепка.
Докато говорехме, гласът продължаваше да се чува. Невидимите пръсти ме докосваха,
ръгаха ме.
– Това демони ли са? – попитах.
– Едва ли – изсумтя тя. – Незначителни демонови призраци. Малко по-едрички от
микроби. – Тя повиши глас. – И ще си причинят сериозни неприятности, ако не се подчинят
на заповедите ми.
Духовете подсвирнаха, изплюха се и се изкикотиха. И останаха по местата си.
– Не им обръщай внимание – каза тя. – Могат само да те докосват, нищо повече, пък и
това им е трудно да направят. Мисли за тях като за извънземни насекоми, нах лули в нашия
свят. Досадни и неприятни, ала съвсем безобидни. Не могат да се проявят в този свят без
наличието на мъртво тяло...
Внезапно млъкна. И двете погледнахме към вратата на дрешника.
– Бързо! – подкани ме тя. – Върни ме обратно при онзи охранител. Ако неговото тяло е
заето, те не могат...
Откъм дрешника се чу тупурдия. После ниско подсвирване. Извъртях се и дръпнах
изходната врата. Откъм килера проехтя ръмжене. Щом тропнах на вратата, дочух шум, сякаш
някой дращеше с нокти по дървото. Прещракване на брава. Поскърцване на панти. Извъртях
се към дрешника. Лампите угаснаха.
44
По лицето ми преминаха нечии пръсти и ме накараха да отскоча назад. В отсрещния край
на стаята някой стържеше с нокти по пода.
– Той идва – прошепна нечий глас. – Господарят идва.
– Ггоссподарят ли? – сепнах се аз.
– Лъжат – рече полудемонът. – Това е просто още един...
В ухото ми прозвуча нечий вопъл и я заглуши. Отскочих назад, блъснах се в един стол и се
строполих на земята. Порив на пустинен вятър шибна косата в лицето ми, дрехите ми се
извъртяха и ме завързаха. Долових шум от борба, ругатните на полудемона едва се чуваха от
дърдоренето и писъците на призраците.
Шумът прекъсна също тъй неочаквано, както бе започ нал. Вятърът утихна и в стаята се
възцари тишина.
Съвършено тъмно и съвършено тихо.
– Ттук ли си? – повиках я аз.
Полудемонът не отговори. Вместо гласа
, аз долових стърженето на нокти, после
шумоленето на плат, който се влачи по пода. Скочих на крака само за да се препъна в
падналия стол и да се катурна върху него, като при това се фраснах в някаква друга мебел.
Задната част на главата ми се сцепи от нещо твърдо и раната от по-предишния удар се
отвори; по тила ми потече кръв.
Дращенето престана и аз дочух нечие подсмърчане. Подсмърчане и премлясване с уста.
Изтрих си кръвта, хукнах назад и се блъснах в стената. Най-напред бърборене, после
подсвирване и отново тишина. Различих далечните гласове на групата „Едисън“ и се залових
за тях; те ми напомняха за мястото, на което се намирах – в лабораторията, а не заключена в
мазето с ниския таван, където към мен пълзяха мъртъвци.
„Хм, всъщност да, има мъртво тяло...“
Ала то не бе разлагащ се труп.
„Така е, то е прясно... и е завладяно от демоничен дух.“
Дращенето започна отново. Обвих ръце около тялото си и стиснах очи.
„О, това ще ми помогне.“
Това не, но онова ще го направи. Съсредоточих се в освобождаването на духа.
Продължавах с всички сили, ала шумоленето на плата и дращенето на ноктите
непрекъснато се приближаваха, дойдоха тъй близо, че сега чувах стърженето на копчетата по
пода. Изпълзях по-нататък, ударих се в друг стол и се строполих отгоре му.
„Само го освободи. Престани да се тревожиш за бягството си. Освободи го.“
Затворих очи. Не че имаше някакво значение. Стаята бе толкова тъмна, че не виждах
нищо, не можех да видя трупа на охранителя, проснат насред пода, не можех да видя колко е
близо до мен, не можех да видя...
„Съсредоточи се!“
Освобождавах, освобождавах, освобождавах, ала онова продължаваше да се приближава –
шепотът, дращенето, подсвирването, бърборенето. Вече чувах все повече и повече – тракане