— На ваше място не бих се втурнал към телефона. Няма нищо по-хубаво от изненадите. О, чакайте! Как се казвате?
— Сара Мартиндейл — извика тя през рамо, забързана към редицата телефонни автомати на отсрещния тротоар, пред фасадата на „Краб Кетчър Ойстър Бар“.
Рейчъл изчака обаждането на телефонистката за междущатски разговори, даде й номера на „Риц Карлтън“ в Бъкхед, Атланта и си отдели достатъчно монети, за да й стигнат за петминутен разговор. Стивън Коупланд вдигна слушалката още след второто позвъняване.
— Стивън, сега ще ти…
— Забави се, много се забави! Очаквах да ми позвъниш още преди два часа.
— Много съжалявам. Но току-що ми потвърдиха полета до Атланта. Стивън, как е при теб?
— Добре съм, добре съм. Само това проклето чакане…
Но звучеше задъхано, като че ли беше бягал по алеите в някой парк.
— Звучиш ми така, сякаш си мъкнал камъни.
— Преди малко излизам от ваната. Кога ще пристигнеш?
— Малко преди два през нощта. Колко е от летището до хотела?
— Някъде към двадесет и пет минути. Но ако случайно попаднеш в някое задръстване по магистралата…
— Тогава ме чакай към два и половина. Или към три. Ще ти звънна отдолу, от фоайето. Окей?
— Така искам всичко по-скоро да приключи.
Сега гласът му звучеше по-спокойно, въпреки че Рейчъл пак долавяше нотката на страха. Напипваше я така безпогрешно, както опитният лекар познаваше по пулса нарушенията в сърдечния ритъм на пациента си.
— И аз искам същото, Стивън. Всичко ще се уреди. Само ме изчакай. Ще бъдем заедно само след няколко часа.
— Обади ми се, ако полетът има закъснение.
— Ще ти позвъня.
Рейчъл окачи слушалката и въздъхна облекчено. Поне едно добро качество притежаваше този Стивън Коупланд — бързо се окуражаваше.
Тя погледна часовника си. Време беше да потегля. Оставаше да вземе билета, а щом стигне до летището — да измъкне сака от багажника на колата под наем. Най-важното, което най-много я вълнуваше, можеше да почака, ала тя не можа да издържи на изкушението.
Младата жена измъкна разпечатката и затърси в списъка с отпуските на сержант Дън телефонния номер, който той беше посочил за спешно повикване по време на отпуска си. Това е било точно след като е приключило временното му назначение като шофьор на Норт, т.е. малко преди генералът да напусне базата „Андрюс“ и да отлети за Калифорния. Рейчъл извади още една двадесет и пет центова монета и бързо набра номера.
— Търсеният от вас номер вече не се обслужва. Моля, свържете се с оператора за допълнителна информация.
Рейчъл усети как някакво необяснимо, хладно предчувствие стегна гърлото й. Сърдито окачи слушалката. Вече закъсняваше.
Мъжът в туристическото бюро се канеше да затваря. Усмихна й се, когато я видя да тича към вратата, но остана с отворена уста, когато тя профуча покрай него, без въобще да се обърне назад.
От делова дама в строг костюм в морскосиньо тя се бе преобразила в тридесетгодишна жена, спортен тип. Атлетът от Анаполис пък се бе превърнал в очилат професор, понесъл в ръка тежка чанта, натъпкана с книги. Именно спортистката първа забеляза обекта, когато измъкваше сака си от багажника, след което той тръгна към другия край на паркинга.
— Тя заряза колата — докладва спортистката по микрофона.
Дежурният в микробуса веднага реагира:
— Прието. Не я изпускай от очи. Професоре, мръдни малко по-напред. Да не я изгубиш сред хлапетата.
Професорът прекоси уличното платно, но автобусът за летището внезапно се появи на алеята покрай паркинга. В микробуса настана паника.
— Какво виждаш, професоре?
— Качват се в проклетия автобус. Пълно е с хора. Все едно че огромен „Джъмбо Джет“ ще отлита за Токио.
— Ало, спортистката?
— Видях я — спокойно отвърна жената със спортния екип. — Сега съм по-близо до нея.
Професорът тръгна по следите на партньорката си, но тя чевръсто заобиколи тълпата, видя някаква пролука сред телата и се промуши напред. Учениците я посрещнаха с радостни викове, когато тя се втурна към вратата на потеглящия автобус. Един от пътниците, японец, дори вдигна камерата си, за да запечати гледката.
— Свършиха с багажа — докладва жената. — Обектът е в обсега ми… Току-що се появи още една група туристи. Професоре, по-добре е ти да се заемеш с тях.