— Какъв е проблемът? — намеси се диспечерът от микробуса.
— Проблем още няма, но може да възникне, ако професорът се качи в автобуса, без да бъде придружаван от някой от нашите. Най-добре ще е да изпратим хеликоптер по маршрута на автобуса.
— Защо мислиш така?
Жената забави ход и накрая се спря, наведе се и започна да разтрива бедра. Лицето й беше изпотено. Но никой от чакащите пред вратите на автобуса не й обърна внимание.
Устните на жената едва помръдваха, но въпреки това погледът й не се отлепяше от Рейчъл Колинс, която подаде сака си на шофьора, за да го сложи в багажника.
— Защото ако си беше направил труда да погледнеш разписанието на полетите в компютъра, щеше да се досетиш, че този автобус заминава за летището.
Жената за миг отмести глава от обекта и срещна погледа на професора. Осмели се, въпреки строгите правила, да му се усмихне бързо, само за миг, преди той да се шмугне в тълпата, напираща към вратата на автобуса.
— На телефона е Смит.
— Обажда се капитан Бърнс. Тя потегли към летището. Предполагам, че ще лети за Вашингтон.
Логан Смит обърна глава. Покрай отворената врата на колата му пропълзя трактор влекач — използваха го за изтегляне на самолетите от хангарите до пистите. В хангара в базата „Андрюс“ беше горещо и задушно. На седем-осем метра от колата екипажът на реактивния „Гълфстрийм“, използван само за специални акции на ФБР, очакваше заповедите на Смит. Чакаха повече от два часа сигнала за отлитане.
Логан не отлепи клетъчния телефон от ухото си, но толкова се ядоса, че изви глава назад и погледът му се зарея сред лабиринта от носещи греди под покрива на хангара. Сътрудничеството с този капитан Бърнс беше тръгнало накриво още от самото начало. Сега командирът на отряда за бързо реагиране в Балтимор му го връщаше тъпкано, като се опитваше да го разиграва, което влудяваше Логан, чиито нерви и без това бяха достатъчно опънати.
Въпреки това Логан Смит успя да си наложи да продължи разговора с хладен, професионален тон:
— Твоите хора ще успеят ли да проследят колата й?
— Не е необходимо. Защо тя няма намерение да пътува с кола. — Смит долови насмешливата нотка в интонацията на Бърнс. — В последния момент промени плана си и реши да вземе автобуса до летището. Имам свой човек на борда на самолета, заедно с още двама цивилни агенти в коли с обикновена регистрация, а над автобуса ще пусна един от нашите хеликоптери.
— Нуждаем се от човек на летището, за да разберем за къде ще лети.
— Да, сър, и за това ще се погрижим. Със съответните предпазни мерки.
— Какви предпазни мерки?
Този Бърнс го нервираше все повече и повече. Но щом веднъж си допуснал такъв досадник в сложна игра като тази, трябва да си носиш последиците.
— Тази проверка ще бъде само допълнителна застраховка за нас — бодро заяви Бърнс. — В хотела има бюро на една туристическа агенция. Вашата госпожица Колинс е купила билет до Атланта. Не можа да ме заблуди с плиткия си ход да резервира билет на името на Сара Мартиндейл.
Блестящият „Гълфстрийм“ започваше рулирането — с диспечерите от кулата беше уредено да го пуснат да излети с предимство пред редовните полети — когато Люсил позвъни на Логан Смит.
— Този капитан Бърнс може да е досаден като кълвач, но не ни е заблудил — обясни тя. — Сред списъка на пътниците за полета 457 на „Делта“ до Атланта, Джорджия, наистина фигурира името Сара Мартиндейл.
— Само едно име не ми е достатъчно — недоволно промърмори Смит.
Той въздъхна с облекчение, когато самолетът се плъзна по пистата и след по-малко от минута започна устремно да се издига.
— Да, признавам, че билетът е само половината от проверката. Трябва да сме сигурни, че Колинс е взела бордната карта. Искаш ли да сверя тази карта с данните от билета й?
— Прехвърли линията на агентите в залата на летището. Искам да говоря с тях.
Смит изчака да стихне пращенето в слушалката, причинено от статичното електричество при навлизането на самолета в поредния турбулентен вихър. Двигателите завиха още по-яростно. Очевидно пилотът беше форсирал подаването на горивото.
— Логан, чуваш ли ме?
— Да, продължавай.
— Сега един от агентите проверява всички билети. Само една минута… Да, ето, най-после изскочи нещо.
Смит извърна поглед към плексигласовия люк — долу сред вълните няколко товарни кораба и фериботи напредваха към кейовете на Нортуест Харбър. Корпусът на самолета рязко се наклони при завоя на югозапад и той усети как стомахът му се преобърна.