Неуморимата Люсил отново му звънна.
— Затвориха вратите на самолета за полет 457. Ще кацнат в Атланта след час и петдесет и шест минути. Потвърдено е, че на борда се намира Сара Мартиндейл. По описание приличала на Рейчъл Колинс.
— Окей. А сега искам още нещо от теб. Бърнс и аз едва не се спречкахме преди малко. Този капитан е способен да звънне на Джесъп и да му изпее за всичко, което сме постигнали досега. Никак не ми се иска онези от Форт Белвоар да се втурнат да оседлават конете.
— Искаш да укротя ентусиазма на Джесъп?
— Е, разбира се, с необходимата любезност и такт. Все пак Колинс е техен кадър, а не наш. Може би, ако му се обясни в какво се е замесила, Джесъп ще се примири и остане настрана.
— Но ако започне да вдига врява, че е длъжен да се втурне по следите й?
— Опитай се да го укротиш със сладки приказки.
Инженера следеше операцията на Отряда за бързо реагиране още от момента, когато майор Джесъп беше изпратил хората си на адреса. Екипът все още използваше класическия метод с УКВ приемо-предаватели и скрамблери с честотна модулация. Така прикриваха комуникациите си от журналистите, които непрекъснато се опитваха да прехванат полицейския радиообмен, но не можеха да си съперничат с Инженера, разполагащ с уникална апаратура. Задачата му се облекчаваше още повече от лекомислието на агентите, които говореха напълно свободно, дори на няколко пъти споменаха името „Колинс“. Инженера си каза, че ще е доста забавно да послуша назряващия конфликт между капитан Бърнс и Логан Смит, но не разполагаше с достатъчно свободно време.
От разговора, проведен преди двадесет минути между командира на балтиморския отряд за бързо реагиране и един от неговите подчинени, Инженера узна, че Колинс ще отлети с полет на авиокомпанията „Делта“ по линията Балтимор — Вашингтон. Агентът беше така услужлив да уточни дори номера на полета — Инженера веднага провери в разписанието за вътрешните линии на „Делта“. Последният радиообмен, само преди три минути, потвърди предположението му, че Рейчъл Колинс вече е на борда на самолета и че е започнало изтеглянето на подвижния ръкав.
Най-после клетъчният телефон в джоба на сакото му избръмча. Инженера очакваше това обаждане с нетърпение.
— Изпусна я. Сега тя излита от Балтимор, в посока към…
— Зная за къде ще лети — прекъсна го Инженера.
Стори му се, че долавя паническа нотка в иначе хладния тембър на Саймън Естърхаус.
— А пък Смит е в базата „Андрюс“ — продължи съдията. — Сега се качва на самолета на ФБР. Накъде, според теб, се е разбързал нашият приятел?
Инженера се засмя.
— Смит ще стигне в Атланта чак след два часа. Докато аз… — Той погледна през прозореца. На осем хиляди метра под самолета гигантският хребет на Апалачите се простираше от единия до другия хоризонт, извит като гръбнак на древен спящ бог. Инженера определи, че в момента се намират на сто и осемдесет километра северно от Грийнсбъро, Северна Каролина. — … аз ще кацна в Атланта след четиридесет минути. На твое място, съдия Естърхаус, бих си стоял у дома, в очакване на късната вечерна емисия. Новините ще бъдат доста интригуващи.
17.
Полетът сякаш нямаше край. Всичко наоколо я дразнеше, неспирното сумтене на дебелака до прозореца, хленченето на хлапето няколко седалки по-назад, недоволството по лицата на преуморените стюардеси, разнасящи като роботи подноси с ледени напитки в едната посока и същите подноси с празни чаши в обратната посока.
Рейчъл се премести наляво — отчаян опит да се скрие от струята хладен въздух, непрестанно изпускан от климатичната инсталация точно към главата й. Опита се да мисли само за досието на сержант Дън, за най-важното разкритие, което беше намерила сред пожълтелите страници — онзи телефонен номер, на който вече никой не отговаряше. Припомни си предупреждението на Моли да не разчита прекалено на инстинктивните си преценки, защото така може да стигне до изопачено тълкуване на фактите. Но в момента нищо не можеше да разубеди Рейчъл, че този номер не е доказателство за прекия канал между сержант Дън и човека, който беше поръчал убийството на генерал Грифин Норт.
Съвсем друга работа беше как да се добере до човека, който тогава е бил на другия край на линията, чийто телефон е притежавал този номер. Служебната й карта на военен следовател нямаше да трогне шефовете на телефонната компания „Бел Атлантик“. Тя уморено притвори очи. Телефонният номер можеше да почака. Беше като отпечатък от пръсти — неизтриваем и уникален. Човекът, на когото беше принадлежал този номер, не можеше нито да го смени, нито да отрече, че е бил свързан с него.