Стивън Коупланд. За него сега трябваше да се тревожи. Защото именно той в този момент се нуждаеше от подкрепа и от охрана. Рейчъл знаеше, че от първия миг, когато най-после се срещне с него, на нейните плещи ще легнат всички тежести около осигуряването на безопасността му. Ще се наложи да му отказва безцеремонно, ако се опита да я тормози с капризите или със страховете си, да го води за ръка като малко дете, докато се озоват най-после на свидетелската скамейка в съдебната зала.
Тя предпочиташе да не го премества от Атланта, но той вече демонстрираше обезпокоителни признаци на хронична клаустрофобия. Нямаше друг изход, освен да му предложи друго убежище, където той да се чувства удобно и в безопасност. За да го постигне, Рейчъл беше решила да го отведе при Бети Ъндъруд. Присъствието на Бети ще го утешава и успокоява. Същевременно Рейчъл ще разполага в нейно лице с потенциален съюзник, защото Бети беше по-уравновесена и по-добре дори от самата нея ще успее да го убеди да кротува. Ще му помогне също да изтърпи многочасовите монолози пред касетофона на масата. Защото за Рейчъл беше от изключително значение да разполага с автентични свидетелски показания. За да предразположи опърничавия Стивън Коупланд, Рейчъл стигна дотам, че се зае да подготви най-съблазнителните обещания и примамки, с които да го подтикне да сподели с нея всичко, което му беше известно. Разбира се, решаващият довод си оставаше наблягането на инстинкта на Коупланд за самосъхранение — само унищожителните свидетелски показания, неговите и на Бети, подсилени с разкритията на Рейчъл, можеха да осигурят оцеляването на двамата информатори.
От задната част на самолета се чу свистенето на хидравликата, колесниците се спуснаха и след минута самолетът докосна пистата. През люка Рейчъл видя оранжевото сияние от нощните светлини в небето над Атланта. Припомни си за Моли, вледенена, изтерзана, но вече отвъд страданията и сълзите. Рейчъл мълчаливо се зарече да издържи на всичките капризи на Коупланд, но да изтръгне от него истината до последната капка. Но не бива да забравя за другата, още по-едра стръв — куриера. Нямаше да се успокои, докато не го види с белезници на китките и не си получи заслуженото.
— Всичко е наред, сър. Самолетът от полет 474 на „Делта“ току-що се приземи, точно според разписанието.
Логан Смит едва чуваше накъсания глас в слушалката — неговият самолет, с емблемите на ФБР, още напредваше към края на пистата. Стисна сърдито юмруци, но след минута се овладя и ги отпусна, без да губи от погледа си силуета на самолета, очакващ подвижния ръкав от терминала.
Много се беше разбързал и сега трябваше да си плати за това. Щом излетяха, Смит беше настоял да изберат по-къс маршрут до Атланта. Целта беше да изпреварят с четвърт час полет 457 на „Делта“ от Балтимор през Вашингтон към Атланта. Но неочаквано попаднаха в силна буря, южно от Кейп Хатърас. Изгубиха ценни минути, докато пилотът налучка безопасен въздушен коридор, за да заобиколи засегнатата от бурята зона.
Смит грабна микрофон, свързан към интеркомната уредба.
— Паркирайте отдясно на самолета от полет 457 — заповяда той на пилота.
— Слушам, сър.
— Спуснете ме на пистата, а после продължете към хангарите.
Мъжете от неговата група без суетене напуснаха самолета. Смит изчака да заглъхне воя на турбините, след което позвъни на Люсил.
— Приземих се. Какво ново при теб?
— Абът е на своя пост — рапортува Люсил. — Той получи шестчленен отряд като подкрепление от местната полиция. Трима мъже и три жени. Помоли ме да ти предам, че ти си виновен за тези извънредни дежурства и че трябва да им уредиш компенсациите.
Смит се усмихна. С Крис Абът бяха приятели още от полицейската академия. И двамата постъпиха във ФБР, но оттогава пътищата им се разделиха — единият служеше на Източното, а другият — на Западното крайбрежие. При всяка служебна среща се заричаха да си гостуват взаимно. Във ФБР Атланта Абът беше втори по ранг, но се занимаваше предимно с преследване на фалшификатори на банкноти в южните щати. Неговите агенти, работещи под прикритие, бяха сред най-опитните в страната.