„Гълфстрийм-IV“ премина покрай ескадрилата от изтребители F-18, готови за участие в поредното нощно учение, и спря до малкия хангар, не много далеч от кулата за управление на полетите. Инженера се показа от люка с малък сак в ръка, огледа се и закрачи към полковника, който го чакаше, изправен до личния си автомобил — джип чероки с гражданска регистрация, но със стикерите на ВВС на предното стъкло. В хладната нощ сред смълчаната пустиня двамата офицери се поздравиха сдържано. Полковникът не запита посетителя защо му бе притрябвало цивилно превозно средство. Въобще не му хрумна да прояви любопитство относно намеренията на Инженера по време на краткия му престой във Финикс. Само седна на седалката до водача на патрулната кола от военната полиция, която потегли след джипа, за да го съпроводи до границите на базата. Последното, което полковникът видя на светлината на фаровете, беше ръката на Инженера, вдигната през отворения прозорец за поздрав, и габаритите на джипа, които бавно угаснаха сред мрака на пустинята Соноран.
Инженера зави към магистралата. Поддържаше умерена скорост, защото нямаше защо да бърза, нито пък искаше да привлича вниманието на пътните патрули от полицията на Аризона. Макар че полицаите нямаше да го глобят, след като забележат стикерите на военновъздушните сили, все пак беше доста досадно да губи време за проверка на документите на водача и на джипа.
Той насочи своя чероки на югозапад, покрай спящите, добре оградени комуни, които продължаваха да никнат като зловредни гъби около Финикс. Прекоси няколко площада с магазини около тях, после жилищните квартали в покрайнините на града, а накрая профуча край една бензиностанция, ярко осветена, особено табелата с работно време. Беше спуснал прозореца откъм лявата си ръка, за да се порадва на освежаващия полъх на вятър, долитащ от пустинята, който му напомняше за други, далечни места, където беше още по-топло и сухо. Най-после съзря надписите по крайпътните стълбове, подсказващи за следващите три отбивки от магистралата. На втората той включи мигача и подкара джипа с елегантен завой. Далеч напред, в долината под хълма, тук-там мигаха светлините на Кеърфрий.
Тримата широкоплещести мъжаги, наскачали от търбуха на хеликоптера „Бел Рейнджър“ по пистата на „Скай Харбър“, приличаха на заможни туристи, търсачи на всевъзможни приключения под открито небе. Скъпите им кубинки с дебели подметки и плътните им спортни якета с безброй джобове по тях моментално събраха завистливите погледи на охраната на летището. Командващият офицер, който пристъпи напред, за да ги посрещне, остана удивен от снаряжението им — широки раници с алуминиеви рамки, под тях леки спални чували и подложки от пресована гума, както и дълги дървени сандъци с месингов обков, криещи, по негово мнение, фантастично скъпи ловни пушки с оптически мерници.
Командирът на охраната въздъхна и си каза, че за богатите е в реда на нещата да си бъбрят разпалено, да си разменят шеги по адрес на някой си Боб — техен колега, останал в Лос Анджелис, защото жена му не го пуснала да ловува в мъжка компания, а вместо това го помъкнала след себе си на Хаваите. Мимоходом тримата новодошли, с вид на преуспяващи бизнесмени, споменаха имената на престижни курорти в Айдахо и Аляска. След което се увлякоха в спор — колко били дълги рогата на онази дългорога планинска коза, която един от тях бил гръмнал миналата година около водопадите в Скалистите планини.
Офицерът се почувства поласкан, когато на тях им потрябва неговото мнение относно времето за път до Седона — първата спирка по маршрута, начертан на картата им. Освен това се заинтересуваха къде най-близо може да похапнат добре. Той се впечатли още повече, щом видя шевролета комби, от моделите специални поръчки, който ги очакваше на южния паркинг. Принадлежал на техен тукашен приятел, който се запилял някъде извън щата по своя бизнес, обясниха тримата веселяци.
Но с това поводите за удивление на офицера, командващ охраната на „Скай Харбър“, не се изчерпиха. Въпреки едрите си фигури, те стъпваха много леко, чевръсто, уверено и безшумно — особено това, последното, съвсем го изнерви. Офицерът се осмели да ги попита с какво си запълват дните в Лос Анджелис. Единият от ловците се ухили и му размаха отворения си портфейл. Докато ровеше, за да връчи на офицера визитната си картичка, офицерът съзря вътре свидетелство за управление на автомобил, издадено от щата Калифорния, заедно със служебна карта от компанията „Локхийд“. Върху визитката се мъдреше фирмения знак на „Локхийд“, над редовете, уточняващи, че приносителят е вицепрезидент на компанията по научните разработки.