Преди водачът да подкара шевролета, офицерът им пожела лек път и наслука. Остана загледан зад колата, която чезнеше по посоката, водеща към изходната магистрала. Едва когато се прибра в кабинета си, той се досети, че въобще не ги беше попитал накъде ще се отправят и какъв дивеч ще преследват.
Тримата мъже от тактическото поделение на ФБР, предрешени като ловци, решили да прекарат уикенда край Финикс, напуснаха града и продължиха на север по междущатската магистрала. После завиха към Кеърфрий и се озоваха пред наскоро асфалтиран третостепенен път, с две платна, който се спускаше надолу.
По цялата долина и по околните склонове бяха пръснати светлини, примигващи в оранжево. Шевролетът с тримата мъже премина покрай двуметрови каменни стени, отделящи съседните имоти, обитавани от комуни. Към всяко владение имаше по една малка кула над оградата, точно до главния вход. С едри букви върху каменните огради бяха изписани имената им: „Пустинен ястреб“, „Небесен вятър“, „Облагородена пустиня“. Срещаха се обаче и изоставени комуни, зад чиито стени вече нямаше нищо, освен пустите ливади с пръснатите по тях ръждясали автомобилни каравани.
Зад оградите на по-новите комуни имаше добре поддържани сгради, чиито прозорци бяха залети от светлина, а моравите пред терасите — грижливо поддържани.
— Тук някъде трябваше да завием — промърмори шофьорът. — Но накъде — наляво или надясно?
Мъжът на съседната седалка до него измъкна картата от жабката на таблото, разстла я на коленете си, светна с фенерчето, взря се в плетеницата от шосета и отсече:
— Надясно.
Следващите две комуни се оказаха отдавна изоставени. После се появи висока тухлена къща, а след нея — в дъното на шосето преди завоя — сякаш от земята изникна модерна, остъклена сграда. На втория етаж светеха лампите.
— Тук трябва да е — реши шофьорът.
Мъжът до него провери адреса от листа в джоба си с табелата, окачена на бетонния стълб до ъгъла на оградата.
— Да, тук е — кимна той.
Шофьорът намали скоростта и шевролетът запълзя едва-едва. От двете страни на постройката бяха пръснати строителни машини, сред които се открояваха два булдозера. Но пътят свършваше дотук — напред имаше само извивка за обръщане на автомобилите. Водачът не можеше да паркира шевролета пред фасадата на къщата, защото рискуваше да привлече вниманието на обитателите й. Наложи да спре колата на стотина метра преди къщата.
Мъжът с картата на коленете посочи назад към самотната тухлена къща:
— По-добре ще е да се върнем назад. Тук е много осветено, освен това, преброих седем коли, паркирани зад постройката.
Той се обърна назад към третия от групата, на задната седалка, който беше радистът.
— Какво ще кажеш?
— Може би най-безопасно е да спрем до тухлената къща — кимна той.
Шофьорът подкара колата на заден ход към тухлената къща. В това време радистът се надигна и отвори капака в покрива на шевролета. После разкопча раницата си и измъкна оттам портативна антена. Сглоби я без излишно суетене и я закрепи с алуминиевите скоби към триножника. Във втората раница се намираше приемо-предавателя. Радистът нахлузи слушалките на ушите си, отмести леко антената и нагласи параболоида точно с оста към осветените прозорци на къщата в дъното на пътя. След това се зае с настройката на честотния обхват и на интензивността на сигнала.
Първите уловени звуци се оказаха напълно неразбираеми, напомнящи писукане на пиленца в инкубатор. Но след настройката на филтрите постепенно започнаха да се долавят все по-отчетливо различни гласове. По-късно техниците в лабораторията щяха да имат грижата да изчистят шумовете, наслоени върху записа, но сега радистът нямаше време за обработка на сигналите. Той слушаше напрегнато диалога между мъжкия и женския глас. След малко охканията и виковете заглъхнаха.
— Там има мъж и жена — съобщи той на колегите си. — В интимна ситуация. Сега вече можеш да се свържеш със Смит и да му докладваш, че обектът е в обсега ни.