Съдията Саймън Естърхаус седеше в кабинета си на Кукс Роу, с ламперия от тиково дърво. Звукът от телевизора беше достатъчно намален, така че можеше да чува как скърцат дъските по пода на горния етаж, докато жена му търсеше нещо из шкафовете в спалнята. Той се облегна назад в кресло, тапицирано с кожа и се загледа през високия прозорец към малката тераса и градината зад нея. Разтри брадичка. Венците му отново се бяха възпалили, макар че бе свалил протезите веднага след като се бе прибрал у дома.
Но това страдание не беше нищо в сравнение със страха, чийто пипала проникваха в мозъка му като метастази. Прословутият Инженер, когото всички смятаха за непобедим и непогрешим, този път се бе провалил. Смит и Колинс сега знаеха къде Естърхаус крие тайните си. Инженера му бе обещал да се погрижи за тях. Но нали по-рано му беше обещал да се погрижи и за Бети Ъндъруд? Докато се връщаше от Белия дом, съдията не можа да потисне кошмарното видение — Логан Смит го причаква пред дома му на Кукс Роу, размахал карта в ръка и чифт белезници в другата.
Естърхаус потръпна. Очите му зашариха из кабинета, спирайки се на грамотите, окачени в рамки по стените, почетните адреси и фотографии с видни личности — неми свидетели на бляскавата му кариера. От тях се излъчваше усещане за власт и престиж. Нищо в този кабинет не му напомняше за заплахите, обвиненията и нападките, които можеха да съсипят живота му. Досега поне беше така… Но вече можеха да го спасят само жестоките действия на един мъж, който той ненавиждаше и презираше. Естърхаус не смееше да си го признае дори пред себе си. Погледна се в огледалото и в първия миг не повярва, че това изтормозено, напрегнато лице е неговото.
— С какво се развличаш? Припомняш си славните мигове?
Памела Естърхаус стоеше облегната на рамката на вратата. Още не беше съблякла светложълтия си копринен костюм и изумруденозелената блуза, с които беше по време на закуската в Белия дом. На десния ревер на елегантния си костюм тя бе забола изящна игла със златна роза на върха и диаманти, инкрустирани в листенцата — творение на Елза Перети. Съдията си спомни къде я беше купил — от луксозния магазин на „Тифани“ в Ню Йорк, за петнадесетата годишнина от сватбата им. Тогава бяха вечеряли в „Рейнбоу Рум“… Той й бе поднесъл иглата точно преди десерта. Спомни си също как светнаха тогава очите й, но не от изненада или от възхищение, а от алчност.
— Какво искаш, Памела?
— Да спреш да се държиш така вкиснато. Досадно е. Ти целият си ужасно досаден.
— Исках само да чуя…
Тя се сепна, като видя как челюстта му увисна и ръцете му трескаво сграбчиха устройството за дистанционно управление. От телевизионния приемник се разнесе говор.
Излъчваха бюлетина с местните новини. До един от пожарникарите се изправи млада, стройна журналистка. Зад гърба й друг пожарникар поливаше със силна струя догарящия огън в ъгъла на склада. Сред дима смътно се виждаше надписа: „Складове на компания Макхенри“.
— Рано тази сутрин избухна експлозия в един от пристанищните складове — започна репортерката. — Пожарникарите правят всичко, което е по силите им, но вече съобщиха за двама пострадали.
На екрана картината се смени — включиха спешното отделение в болницата „Джон Хопкинс“. Започнаха с линейката пред входа, с разтворени врати и двама санитари, смъкващи носилка. Естърхаус ахна, когато камерата улови в едър план окървавеното лице на Логан Смит.
— Един от пострадалите вече е идентифициран като федерален агент. Състоянието му е критично. Вторият пострадал, за който се предполага, че е жена, все още не е открит.
Памела се обърна с гръб към телевизора и сграбчи съпруга си за раменете. Разтърси го силно и извика:
— Стига, Саймън! Всичко свърши! Чуваш ли? Вече нищо не те заплашва! Сега остава само да си държиш устата здраво затворена…
Саймън Естърхаус се изви, за да се освободи от ръцете й.
— Да не си обезумяла? — дрезгаво прошепна той. — Смит още е жив! А момичето…
— Смит ще умре, преди да го сложат на операционната маса! А колкото до момичето, то вероятно не се е измъкнало от онзи горящ склад. Край! Свърши! Така, както трябваше да стане още в Аризона.
Естърхаус я изгледа уплашено.
— Не ми се вярва — изохка той. — Непрекъснато си мисля как целият този кошмар едва сега започва.
Главата му се отметна от силната плесница.