Памела се засмя:
— Какво?! Колинс и Смит? Ти се шегуваш!
— Хората могат да кажат същото и за нас двамата, Памела. Ако се замислиш, ще стигнеш до извода, че в най-скоро време е напълно възможно и за нас да плъзнат подобни слухове.
— С тази разлика, че ние ще оцелеем в тази смъртоносна игра — кимна Памела.
— Да, но не защото сме по-добри от тях.
— Тогава защо ще оцелеем?
— Защото не вярваме в човешките добродетели. Не вярваме, че това е зло, а онова — добро. — Той й се усмихна. — Ще ги надхитрим, защото сме по-умни и по-ловки от тях, защото знаем как да постигаме целите си.
Памела пое силната му, мъжествена ръка в дланта си и поднесе пръстите му към устните си.
— Понякога ме озадачаваш. Дори започвам да се съмнявам, че ще се влюбиш в нея.
— Аз? В Колинс? Не. Но дори и ти не можеш да отречеш, че за жена тя се справя доста добре.
— Наистина ли вярваш, че тя няма да се откаже от преследването и ще продължи да търси убиеца, каквото и да й струва това?
— … ще продължи да търси убиеца… — Инженера повтори думите й и се замисли. — Да, мисля, че точно така ще постъпи, защото възприема всичко прекалено лично. Мисля, че никога няма да се примири със смъртта на Моли Смит. Зная също, че отчаяно жадува да се срещнем лице в лице, дори и само за една-две секунди. Иска й се да се добере до това разкритие, ако ще и да е миг преди да умре.
Донесоха кафето. Памела отвори пакетчето с подсладител и разбърка кафето в чашата.
— А после какво ще стане? — попита тя, преди да приближи устни към ръба на чашата.
Инженера се наведе напред и отметна кичура от челото й. Тя усети как дъхът му стопли кожата й.
— После всичко ще приключи и ти най-после ще получиш това, към което толкова отдавна се стремиш.
Съдията Естърхаус разклати коняка в чашата, съзерцавайки как кристалчетата се стопяват в скъпата течност с цвят на тъмен пчелен мед. Когато лекарството се разтвори напълно, той отпи една глътка и усети как подлудяващата болка във венците му затихна. Питието го успокои, отпусна го и му позволи отново да се унесе в спомените си — изпълнени с демонично раздвоение, със съдбоносни решения, със заглушаване на истинските му желания, с безброй унижения. Помнеше всичко съвсем ясно, макар че му се искаше да забрави толкова много. Спомените драматично се блъскаха в съзнанието му като пеперуди в светеща лампа.
Алкохолът не само го сгря и успокои, но му вдъхна и смелост да се обади на Рейчъл Колинс. Естърхаус знаеше, че все още може да промени нещо, че не всичко беше безвъзвратно загубено и пропиляно. Нищо не го задължаваше да урежда тази среща край басейна „Тайдъл“. Нищо, освен измъчващата го съвест.
Съдията се вгледа втренчено в пламъците, танцуващи в камината. Вдигна ниската тумбеста чаша и отпи още малко от коняка. Напоследък, без сам да може да си обясни защо, натрапчиво го спохождаше образът на Логан Смит. Колкото и да се опитваше да го пропъди от мислите си, опитите се оказваха обречени на неуспех. Ето и сега отново се замисли как ли е изглеждал федералният агент в онзи склад, окървавен и проснат на пода.
После изплуваха другите кошмарни видения. Агентите, загинали в Аризона. И Моли Смит. И генерал Грифин Норт… Струваха му се като безкрайна верига, към която се бе оказал привързан и той от невидима, необяснима сила.
Но сред тях се открояваше един мъж, за който в спомените на съдията завинаги беше запазено по-специално място. Някога той беше негов приятел, на когото съдията може да разчита, който беше успял да спечели доверието му. Но този млад и многообещаващ юрист се бе провалил, защото нямаше нищо по-непростимо от това да се противопоставиш на силните на деня. Съдията беше принуден да го стъпче, да го унищожи, да съсипе кариерата му, макар сега да съжаляваше и да се измъчваше от чувството, че е виновен за непоправимото, което се бе случило с Коупланд.
От мига, в който Стивън Коупланд бе прекрачил за последен път прага на кабинета на съдията Естърхаус, и на двамата беше пределно ясно, че конфликтът между тях е неразрешим. Защото съдията вече беше предупреден от старшите съдружници в правната кантора, в която работеше Коупланд. От същите тези всемогъщи адвокати, на които съдията беше задължен за подкрепата в началните периоди на кариерата си. От него поискаха да го мами, докато директорите на „Бел енд Робъртсън“ и „Рейлроудс“ подготвят всички „доказателства“ — достатъчно убедителни, за да се превърне Стивън Коупланд в главния виновник за банкрута на железопътната компания.