Затръшна вратата и сграбчи с две ръце волана. Остана така няколко секунди, заслушана в бесния ритъм на сърцето си. Погледът й попадна върху огледалото за обратно виждане и тя се ужаси от гневно искрящите си очи. Посегна към телефона в джоба си.
— Люсил?
— Господи, най-после! Крайно време беше да се обадиш. Изтече почти половин час. Добре ли си?
— Естърхаус е мъртъв. Приличаше на сърдечен пристъп. Мисля, че е погълнал някакъв невротоксичен препарат. Люсил, слушай ме внимателно! Той ми даде всичко. Е, почти всичко. Нарече убиеца с прозвището „Инженера“. А когато му споменах за „Уандърленд Тойс“, едва не онемя. Мисля, че трябва веднага да провериш тази компания за детски играчки. Много е съмнителна.
— По-съмнителна е, отколкото предполагаш. Когато се опитах да проверя в Бюрото за доходите на корпорациите към Финансовото министерство, ми отказаха достъп. Забранено било да се проверява каквото и да било, свързано с „Уандърленд Тойс“.
— Пълна забрана за достъп?
— Нямаше откъде да го знаеш, но Логан и аз вече сме се сблъсквали с нещо подобно. „Уандърленд Тойс“ е само фасада, нещо като прикритие на правителствената разузнавателна служба. Като онази, със седалище в Лангли.
— ЦРУ?
— Че кой друг.
На Рейчъл й се зави свят.
— Но какво излиза? Че Инженера работи за ЦРУ?
— Научи ли името му?
— Естърхаус издъхна точно преди да ми го съобщи.
— Тогава ще ни отнеме много време да се доберем до този негодник.
— Може би няма да е толкова много. Естърхаус призна, че Памела го познавала. Памела е съпругата на съдията.
— А знаеш ли с какво се занимава тя? Важна клечка е в Министерството на правосъдието. Ръководи Федералната програмата за защитата на свидетелите.
Рейчъл се поколеба. Не знаеше как да реагира.
— Не разбирам, Люсил, какво общо има това с нас. Но може би тя е последната жива личност сред всички, които са познавали убиеца. Освен ако той вече не се е докопал и до нея…
— Рейчъл, зная, че веднага ще се заемеш с издирването й. Но първо ме изслушай, и то много внимателно. След като разговарях с експертите от Бюрото за доходите на корпорациите, някой от Вашингтон грабна слушалката и с нетърпящ възражение тон ми нареди да го свържа с моя директор. Представяш ли си, с моя директор! Той ме извика след половин час в кабинета си и ме наруга така, както и баща ми не ме е ругал, когато още ходех на училище. Нахока ме за всичко — за Логан, за Бюрото за доходите, за опитите ми да проваля акции на ЦРУ под прикритие. Искаше обяснения. Да, включително и за теб. Опитах се да извъртам, но той ми кресна, че знаел всичко за теб, че съм ти помагала да осъществиш самоубийствения си план.
Люсил спря, за да си поеме дъх.
— Работата е там, че сега съм принудена да докладвам всяка своя стъпка в кабинета на директора. Нали сме държавни служители. Нямам друг изход. Съгласно последните му заповеди, трябва веднага да прекратиш разследването и…
— Не съм му подчинена! Няма право нищо да ми нарежда.
— О, Рейчъл, та той веднага ще позвъни на твоя шеф! Може би вече го е сторил.
— Кажи на твоя директор, при цялото уважение, което му дължа, че ако той или някой друг реши точно сега да бие отбой, Памела Естърхаус ще бъде мъртва най-късно до сутринта. Осигури им още малко време, Люсил! Кажи им за съдията. По-добре да го чуят от твоите уста, отколкото от новините по телевизията след час-два. Не ме изоставяй точно сега. Наближава краят на играта… Остани с мен!
За миг пукотът от статичното електричество отекна гръмко в ухото на Рейчъл.
— Какво ще правиш сега? — попита Люсил.
— Ще побързам да открия Памела Естърхаус преди Инженера и да я скрия някъде, където ще бъде в безопасност.
— Но къде?
— В първото полицейско управление, което ми попадне пред очите. Или в сградата на ФБР. Тогава вече твоят директор може, ако пожелае, да ми вземе главата.
— Колко време ти е необходимо?
— Не зная. Люсил, чуваш ли ме? Обещавам ти, че ако ме притиснат до стената, ще вдигна такава олелия, че ще имаш повод да изпратиш момчетата от специалния отряд по следите ми.