— Видя ли нашите хора?
— Разбира се. Но и той ги е видял.
Пред погледа на Рейчъл се простираше море от непознати лица. Веднага извръщаше очи, щом пред тях се изпречваше азиатска физиономия. Не забравяше също, че колкото и да беше опитен в маскировката, Инженера не можеше да промени ръста си.
— Наближава десет — нервно прошепна Люсил.
Рейчъл погледна наляво и видя двама мъже и една жена, пристъпващи край изхода за полета до Банкок. Справяха се отлично. Следяха зорко цялата зона пред себе си, като обръщаха внимание най-вече на забързаните пътници от бялата раса и от мъжки пол. Рейчъл видя как жената, малко над тридесет години, за секунди си размени закачливи погледи с един бизнесмен, след което извърна глава към мъжете зад него.
После Рейчъл зърна още една група американски туристи, предимно възрастни хора. На реверите си носеха надписи „Фиеста в Ориента!“, под които бяха изписани имената им с печатни букви. Младата жена ги огледа внимателно. По-лесно беше Инженера да се дегизира като по-възрастен — с помощта на качествена сива перука и умело подбран грим. Можеше дори да накуцва, подпирайки се на тръстиков бастун.
— Не зная дали въобще има смисъл да оглеждаме залата — промърмори Люсил. — В тази тълпа всеки може да се укрие. Но ако продължаваме да висим тук, ще изпуснем полета за Хонконг.
Рейчъл вдигна очи към монитора на стената. Оставаха двадесет и пет минути до полет 66 на Паназиатските авиолинии. Ако побърза, ще успее да огледа набързо пътниците. Но можеше да остане тук, за да помага на Люсил.
— Искам да огледам пътниците за полет 66 — обади се Рейчъл. — Единственото, което знаем за него, е, че е живял дълго в Хонконг.
— Което означава, че ще избягва като чума директните полетите за Хонконг. Готова съм да се обзаложа, че и нашите хора разсъждават по същия начин. — В този миг улови блясъка в очите на Рейчъл. — Добре де, върви, щом така си решила. Аз ще остана тук.
Рейчъл се затича през залата. След всяка крачка се опитваше да ускори ход, подтиквана от настойчивия вътрешен глас, който не се уморяваше да повтаря: „Ще отлети, ще отлети, ще отлети завинаги…“.
Внезапно пред погледа й се мерна зейналата врата на служебната зала, разрешена само за членове на екипажите. Оттам излезе един мъж — облечен в строг делови костюм, но с издайническа подутина ниско долу под левия крачол. Там обикновено ченгетата криеха резервния си пистолет.
„Чудесно! Скинър се е погрижил да покрие дори и служебните помещения.“
Останаха й двадесет метра до дъното на залата, където се издигаше единичният изход с подковообразна арка. Стотици хора се разтъпкваха наоколо. Опашката пред гишето достигаше тридесет метра. Рейчъл първо огледа чакащите пред гишето, но после й хрумна, че Инженера може да предпочете да се яви пред изхода в последния момент.
Появи се екипажа за полет 66 — трима високи мъже, изглеждаха американци, всичките загорели и добре сложени. Рейчъл побърза да се доближи до тях, но увлечена да не изостане, тя едва не връхлетя върху капитана. Той успя да я хване за ръката.
— Спокойно, не бързайте толкова. Няма да изпуснете полета.
Акцентът му безпогрешно издаваше австралийски произход — както при втория пилот и бордовия инженер. Рейчъл отстъпи крачка назад, за да се съсредоточи върху стюардите и стюардесите — девет жени, пет от които азиатки и четири бели, а сред четиримата мъже жълтата и бялата раса бяха представени по-равно. Тя ги заобиколи и видя още един федерален агент, увлечен в разговор с двамата бели стюарди, размахващ билет в ръка. Те го изслушаха внимателно и му посочиха гишето за билети. Агентът за последен път ги измери с поглед от глава до пети и учтиво им кимна. Двамата стюарди се отдалечиха към изхода.
„Ще отлети, ще отлети, ще отлети завинаги…“
Обявиха първото повикване и хората се засуетиха, стиснали в ръце дръжките на чантите и саковете. Рейчъл проследи количката, отнасяща багажа на пътниците, неподлежащи на митническа проверка. Двама мъже, около двадесет и пет годишни, пристъпиха към гишето, награбили найлонови торби с емблемата на прочута марка цигари. Рейчъл ги огледа набързо и веднага отклони поглед от тях.
Струпаха се няколко майки с бебета в едната ръка, държащи по-големите си деца с другата. Бащите се усмихваха смутено, докато се опитваха да предпазят жените си от напиращи от двете страни пътници, без да изпускат дръжките на количките. Старците упорито тътреха нозе метър по метър. Рейчъл зърна блясък на метал, но бързо осъзна, че е от дръжката на една инвалидна количка — в нея седеше добре облечена дама със синкава коса, около шестдесетгодишна. Строен млад негър в летищна униформа лениво тикаше количката към изхода.