Моли се усмихна и й махна с ръка, когато Бети приближи стъпалата.
— Хайде, Моли. Пътниците вече заемат местата си. Самолетът отлита след петнадесет минути.
Моли се обърна и видя зад себе си Рейчъл. Двете жени мълчаливо тръгнаха обратно към терминала.
Общото време на пътуването, включително и престоите, не надвиши единадесет часа, но на пътниците, естествено, се стори доста по-дълго.
Макар че още беше само дванадесет и половина на обяд, жегата в Лос Анджелис беше непоносима. Моли, отраснала по Източното крайбрежие, не подозираше, че понякога най-горещият сезон в Южна Калифорния може да се окаже не лятото, а ранната есен.
— Край брега е малко по-хладно — успокои я Рейчъл, докато вървяха към стоянката за таксита.
Моли беше решила да съпроводи Рейчъл до летището.
— Съжалявам, че се спречкахме тогава, напускайки Балтимор — промърмори Моли.
— Стига, всичко е наред. Имаш предостатъчно грижи. Всеки на твое място може да си изпусне нервите — отговори Рейчъл. — Понякога дори се питам как издържаш.
Моли се усмихна. Но Рейчъл видя как усмивката й помръкна, щом видя двама младежи, облечени по последна мода, които й се ухилиха предизвикателно, след което лениво продължиха напред.
— Чувствам се като глупачка — въздъхна Моли. — Знам какво може да очаквам там, във Вашингтон, но не и тук. Тук всичко ми е чуждо.
— Моли, ти избра най-разумната тактика, единствено възможната, като ни измъкна от Вашингтон. Сега вече наистина всичко е наред.
— Може би имаш право…
— Ще ти се обадя веднага щом пристигна в Кармел. Ще ми съобщиш ли резултата от разследването относно сержант Дън?
— Да. Не мисля, че ще ми отнеме много време. Зная къде да търся и на кого да се обадя.
Наоколо се виждаха още няколко от последните пътници — явно за пръв път пристигащи на Западното крайбрежие, защото се озъртаха като изоставени деца. Те се усмихнаха и кимнаха на Рейчъл и на Моли. Зарадваха се, че не бяха единствените пришълци, изпаднали в затруднение.
— Сигурна ли си, че бързо ще приключиш разследването? — попита Рейчъл.
— Ако не възникнат някакви усложняващи ситуацията обстоятелства около случая със сержант Дън, всичко ще се изясни до седмица, най-много две. Но ако се наложи да се търси по-надълбоко, може да се забавя с още няколко дни. Ала това не е най-важното. Предполагам, че към края на следващата седмица вече ще имам отговорите на най-важните въпроси.
— Да, разбирам, че нямаш търпение да приключиш разследването — кимна Рейчъл. — Но който и да е преследвачът, няма да успее да те заблуди, защото е очевидно, че си решена на всяка цена да го разкриеш.
— Разбира се, че го искам — тихо добави Моли. — И кълна се, ще го направя.
— Но няма ли да ти коства прекалено много?
— Естествено, но без това няма да мине…
Рейчъл я докосна по ръката, което накара Моли да се обърне към нея.
— И докъде предполагаш, че може да стигне разследването, Моли?
— Кой знае? Може би чак до Белия дом.
Моли неочаквано прегърна Рейчъл, отривисто, може би, за да възпре следващия й въпрос.
— Ето го твоят автобус.
Опашката от чакащи нервно помръдна. Моли за последен път потупа Рейчъл по рамото. После застана на тротоара и изчака потеглянето на автобуса.
Рейчъл нагласи сака си в багажника и се настани на едно от местата до прозорците. През стъклото видя как Моли отвън й махна с ръка, преди да изчезне от погледа й.
Моли се върна в терминала, бързо премина през гишетата за проверка и се нареди пред подвижния ръкав, заедно с останалите пътници за обратния полет до Вашингтон. Заобиколи спокойно редицата пред паспортното гише, без да оглежда чакащите. Беше премного уморена от взиране в десетки непознати лица.
Погледът й машинално попадна на дрипаво момиченце, може би нямаше повече от десет години, което обхождаше телефонните автомати, с надеждата да намери някоя забравена монета от двадесет и пет цента. Моли измъкна портмонето от чантата си, отвори го и се взря в снимката, поставена под прозрачната преграда.
Беше отпреди три години, през онази прекрасна пролет във Вашингтон, когато цъфтяха черешите. Мъжът, който й се усмихваше от снимката, изглеждаше малко над четиридесет, но в засмяното му лице имаше нещо много младежко. Вятърът, рошещ косата му, беше запратил един немирен кичур на челото му. Моли бръкна в портмонето си, за да намери монета за телефон. Трябваше да се обади в града, а тъкмо сега беше най-удобният момент. Припомни си гласа му. Радостта му щеше да е примесена с изненада, със загриженост за нея и с много, много топлина, на каквато е способна само искрената безрезервна любов. Само една-единствена усмивка, само няколко негови думи като магическа пръчка бяха в състояние да изличат умората от лицето й и напрежението от тялото й.