— Ало?
Коупланд беше толкова изненадан, че за малко да отговори на непознатия. Но гласът беше мъжки, твърд и спокоен, а Моли му беше гарантирала, че никой друг, освен нея, не знае този номер. „Полицията е там“, помисли си Коупланд и веднага затръшна слушалката.
Цифровият часовник на телефона беше замръзнал на 33 секунди.
Следващият път, когато се осмели да погледне към часовника, беше чак след половин час. Коупланд се надигна от леглото, отиде до хладилника, извади малка бутилка със студена минерална вода и я изпи на един дъх. Моли беше мъртва. Някой се беше добрал до номера на телефона, за който тя му бе казала, че никой друг няма да знае.
Разтвори плъзгащата се врата към балкона и излезе навън в полумрака. По залез Атланта бе много красива. Коупланд си спомни за Бети. Тя беше жива, той можеше да се закълне. Интуицията му не го лъжеше. Това, което се бе случило във Вашингтон, не я засягаше.
Нито сега, нито за в бъдеще.
Тази насока на разсъждение го зарадва. Ако Моли е разкрила пред някого къде се укриват двамата информатори, той вече щеше да е мъртъв. Или поне отвлечен. Самолетите поглъщаха разстоянието между Вашингтон и Атланта само за час и петдесет минути. Всеки преследвач отдавна щеше да е пред вратата на стаята му в хотела.
Но Моли вече беше мъртва и по всяка вероятност беше отнесла в гроба тайната си за двамата информатори — за него и за Бети. Те бяха в безопасност, поне засега. Разполагаха с достатъчно време, за да преодолеят първоначалната паника, да се окопитят и да обмислят изход от ситуацията, в която се бяха озовали. Не е възможно Моли Смит да е била единствената, която е знаела за тях. Навярно някъде във Военната прокуратура се съхраняват данни. Хората, ангажирани с разследването на убийството на Моли, може би ще се натъкнат на тези данни. Те са военни следователи, опитни и сериозни специалисти…
Тези мисли не го напуснаха, докато накрая не успя да убеди сам себе си, че нито той, нито Бети имат основания за паника. Всичко ще се уреди, само трябва да изчакат няколко дни. Все едно че временно са заседнали в повреден асансьор между етажите и се налага да изчакат спасителния отряд. Помощта ще дойде, рано или късно.
Стивън Коупланд посегна към телефона и набра номера в Аризона. От другата страна на линията Бети вдигна слушалката след третото позвъняване. Гласът й, издаващ, че току-що става от леглото, му подейства успокояващо.
— Здравей, любов моя — тихо започна той.
— О, Стивън! Така ми липсваш… Отначало си помислих, че Моли се обажда. Още не ми е позвънила.
— Знам това, скъпа.
Служителят от охраната към Белия дом, който посрещна Логан Смит на летище „Дълес“, го поведе през залите на терминала и го покани да се качи в черния олдсмобил, паркиран до тротоара. Посрещачът отвори големия куфар и Логан Смит видя вътре един от костюмите си, грижливо изгладен и внимателно сгънат.
— Вашата секретарка ми препоръча да избера синия костюм. В гардероба ви намерихме още два костюма. Надявам се, че не съм сбъркал с избора.
— Ще свърши работа — успокои го Логан Смит.
Преди петнадесет години той беше купил просторна вила в Чеви Чейс, околностите на Вашингтон. Тогава си мислеше, че е направил разумна инвестиция. Наистина разумна беше, но вилата така и не се превърна в негов дом.
Служителят спусна капака на куфара и отвори задната врата на лимузината.
— Можете да се преоблечете в една от гардеробиерните на Белия дом. Разполагаме с достатъчно време.
— Не, нямаме време за губене — сряза го Логан и го изгледа недоволно.
Пътуването из столицата им отне по-малко от четири-пет минути. Смит не беше идвал във Вашингтон от времето, когато участъкът от Пенсилвания авеню, точно срещу Белия дом, беше затворен за движение и превърнат в пешеходна зона. Сега, докато оглеждаше променения пейзаж, той си повтаряше, че всичко наоколо изглежда по-приятно, по-празнично, макар поводът на посещението му да беше толкова тъжен.
Лимузината се плъзна покрай масивните колони на Източния портал и спря под колонадата пред служебния вход. Един агент от специалните служби провери документите му, след което го отведе през крилото за прислугата в тясно помещение, приличащо на стаите за почивка на учителите в гимназиите.
— Тук, на тези закачалки, оставяме шапките си — обясни му агентът от охраната. — Ако желаете, ще ви отведа до банята, до някоя от душкабините. При умивалниците има прибори за бръснене и кърпи. — Мъжът погледна часовника си. — Президентът има гост, но ми нареди да ви заведа веднага щом бъдете готов.