От двеста и шестнадесет години това беше място за отдих на изискани дами и господа, обслужвани от не по-малко изискан персонал. Или поне така се твърдеше в рекламната дипляна на хотел „Грийнбриър“ в курорта Уайт Сълфур Спрингс.
Рейчъл спусна прозореца на колата и я подкара по късия път между Магистрала I-64 и парадния вход на хотел „Грийнбриър“. Вече беше толкова тъмно, че в далечината не се виждаха върховете на Алегените, които заобикаляха от три страни прочутия курорт с обща площ 6500 акра. Но във въздуха ухаеше на борова смола. И тогава, някъде отзад долетя странен шум, който я накара да се извърне през рамо.
Младата жена намали скоростта и подкара колата най-вдясно по тесния път, за да направи път на богато украсена карета. Ритмичният тропот на конските копита беше прекъсван от веселия смях на младоженците в каретата. Кочияшът размаха шапката си за поздрав, докато задминаваше колата на Рейчъл, след което размаха широко лявата си ръка — знак, че й разрешаваше да го задмине.
Главният вход на курорта беше скрит сред нацъфтели храсти и цветя. Стройните белокаменни колони блещукаха в мрака. Още не беше изключила двигателя, когато към прозореца на колата й се приближиха портиер в старинна ливрея и един от носачите на хотела. Рейчъл забеляза как двамата мъже се спогледаха бързо, когато тя излезе от колата и видяха униформата й.
— Добър вечер, госпожо — енергично я поздрави чернокожият носач, явно прехвърлил шестдесетте, с топъл поглед и очи с цвят на карамел. Въпреки възрастта си той все още поддържаше изрядна стойка, с изпънати рамене и гръб. Личеше си, че носи униформата си с гордост. Рейчъл си припомни как някой й бе споменал, че тук, в „Грийнбриър“, няма слуги, а само почтени управители, икономи и портиери, като някои от тях бяха трето поколение служители в курорта.
— Мога ли да се погрижа за багажа ви, госпожо?
— Тук съм по служба — обясни Рейчъл. — Може би няма да остана да пренощувам.
Тогава се намеси портиерът:
— В такъв случай, госпожо, аз ще паркирам колата ви по-близо, в случай, че пожелаете да отпътувате. Чарлс ще ви покаже накъде да се отправите, след като ви изпроводи до фоайето на хотела.
— Мога ли да взема този плик, госпожо? — обади се носачът и протегна ръка към кафявия плик, който държеше Рейчъл.
— Не, така е добре — отвърна тя.
От тези свои думи Рейчъл се почувства някак недостойна за луксозната обстановка, защото отказът й можеше да бъде изтълкуван като липса на доверие към персонала. Но как можеше да позволи на този натъкмен носач да понесе експлозива към бляскавата сграда, която навярно беше за него по-скъпа от бащиния му дом?
Кафявият плик всъщност изглеждаше доста безобиден, за да се усъмни някой, че вътре се крие бомба. А и самата тя нямаше вид на терорист, нито на сериен убиец. Всъщност, Рейчъл нямаше намерение да взривява фоайето на фамозния хотел. Именно поради това й беше достатъчно по-малко от един грам от барута от фишеците за фойерверките. Проводниците и клемите бяха толкова дребни, че едва се напипваха. Единствено професионалист можеше да открие наличието на бомба в плика, и то само ако го отвори и разгледа пластмасовата капсула. Миниатюрните отвори по плика се забелязваха само при взиране отблизо.
Рейчъл постави плика хоризонтално върху дланта си — като поднос — и тръгна след носача. Той си проправи път сред гостите на хотела, изпълващи пространството пред входа с двойни врати. Тя усети как поне десетина от гостите я измериха от глава до пети, спирайки погледите си най-вече върху униформата й, преди да се отместят встрани. Носачът кимна на двамата мъже от охраната, които я огледаха най-внимателно, след което я поведе към рецепцията, за да спре на почтително разстояние от изисканото старомодно писалище, зад което седеше млад мъж с черна папийонка.
— Ако мога да ви бъда полезен с нещо, моля, повикайте ме — рече носачът, за миг се замисли и добави: — Надявам се, че ще имаме удоволствието да се наслаждаваме на вашето присъствие.
— Благодаря, Чарлс — кимна Рейчъл. — Много сте любезен.
Докато носачът се отдалечаваше и токовете му леко отекваха по мраморния под, тя се замисли как да започне разговора с администратора, който вече я следеше с изпитателен поглед. На бюрото пред него имаше вертикална табелка с името му: господин Дж. Р. Стюарт.