— Въпреки ранното си оплешивяване — вероятно още не беше прехвърлил тридесет и петте — Дж. Р. Стюарт можеше да служи за еталон сред елегантните джентълмени от Юга. Щом Рейчъл се приближи към писалището му, той веднага се надигна, поклони се леко с изящна чупка в кръста, след което зачака тя да му подаде ръка. Рейчъл реши, че Стюарт ще бъде по-силно впечатлен, ако тя възприеме командния подход. Щом като е толкова ефективен в армията, защо да не свърши работа и в този хотел, в който владееше образцов ред?
— Аз съм военен следовател Колинс — отривисто започна тя, посегна към стоящото наблизо кресло и го отмести към писалището. Подаде му служебната си карта, изчака той да я разгледа обстойно, след което леко повиши тон: — От Криминалния отдел на Военната прокуратура към армията на Съединените щати.
Погледът на Стюарт набързо обходи гостите, разтъпкващи се сред фоайето след обилната вечеря, преди да се оттеглят в някое от сепаретата или в залите за почивка. Неколцина от тях извърнаха глави.
— И с какво мога да ви помогна, госпожо? — енергично подхвана Стюарт, като й върна служебната карта.
— Наскоро при вас е гостувала майор Смит, мой пряк началник, като е оставила при вас на отговорно съхранение плик с книжа. Плик, така ми каза. Тук съм, за да го отнеса в щаба на прокуратура. — За миг Рейчъл спря, преструвайки се, че в момента си спомня за още една подробност: — Обадих се вчера и обясних на вашия колега от дневната смяна, че ще се отбия тази вечер.
Рейчъл реши да рискува, с надеждата, че в момента дежурният администратор от дневната смяна Кларк Стентън не е в хотела, за да я изобличи в неточност.
— Да, да… добре, но ви моля да ме изчакате, докато извърша проверката — кимна Стюарт.
Рейчъл се настани на креслото и леко се усмихна, за да го увери, че може да почака, но не и прекалено дълго. До слуха й достигна шума от припряното натискане на клавишите — Стюарт търсеше в компютъра името Моли Смит сред информацията за съхранение на вещи на гостите на хотела. Тракането на клавишите й напомни на кастанети, отчаяно опитващи се да се противопоставят на танцовата мелодия, долитаща през порталната врата в дъното на фоайето — очевидно от главния ресторант към хотелския комплекс.
Стюарт вдигна глава и й отправи триумфиращ поглед:
— Ето, намерих! Майор Смит, от Форт Белвоар, Вирджиния. Гостувала е в хотела ни и има резервация за следваща дата след десет дни.
— Оставила ли е вещи на отговорно съхранение? — напомни му Рейчъл.
— Да. Записано е в компютъра.
Последните думи администраторът процеди през зъби, с явна неохота да се задълбочава повече около тази история, което определено не се хареса на Рейчъл.
— Тогава…
— Госпожо, опасявам се, че…
— Да, слушам ви — кимна Рейчъл и го изгледа студено.
— В записа не са добавени указания да се предоставя на друго лице това, което майор Смит е оставила на съхранение.
Изнервеният служител се огледа притеснено, с надеждата да зърне отнякъде поне един от шефовете си, който да му се притече на помощ.
Рейчъл се облегна назад.
— Да, разбирам — поде тя със сух, делови тон. — Освен това, доколкото разбрах, Моли Смит ще се върне тук до няколко дни, нали така?
— Точно така. Виждате ли, най-добре би било да поговорите с господин Юргенсън или с някой друг от управителите на хотела — обясни й Стюарт. — Но, за съжаление, в момента господин Юргенсън е ангажиран с други въпроси. Обаче мога да му телефонирам, ако смятате, че това ще помогне.
Рейчъл разбра, че ще се наложи да експериментира съгласно втория, по-твърдия вариант.
— Уверена съм, че е направен някакъв незначителен пропуск или недоразумение — подметна тя и видя как Стюарт веднага се успокои, макар и за малко.
Всъщност, изобщо не желаеше да се среща с господин Юргенсън или с някой от останалите шефове на персонала. Защото този Юргенсън веднага ще започне с въпросите и накрая може дори да я помоли да напусне хотела. Тя се нуждаеше само от съдействието на Стюарт, но дори и без него щеше се справи със задачата. Защото на всяка цена трябваше да вземе това, което Моли беше оставила в сейфа на хотела.
„Той въобще не знае за какво всъщност става дума — повтаряше си тя. — Моли винаги пазеше тайните си много грижливо, така че е истински абсурд този чиновник да е бил посветен в замисъла й.“