Единственият му контакт с външния свят се ограничаваше до телефонните разговори с Бети — естествено, не пропусна нито една сутрин, нито една вечер. Последното му обаждане беше снощи, някъде към полунощ. Но след всяко позвъняване за него ставаше все по-трудно да убеди себе си, че всичко ще приключи благополучно. Защото Бети неизменно го затрупваше с тревожни въпроси, за които той нямаше готови отговори. Но най-лошото бе, че след всеки опит да отклони въпроса й или да го обяви за маловажен, Стивън усещаше как все повече се смалява в нейните очи. А тъкмо това го измъчваше повече от всичко.
Така изтече още един напрегнат час, преди Коупланд да преглътне горчивата истина, че няма друг избор. Не можеше да остане в хотел „Риц“ завинаги — рано или късно нервите на Бети нямаше да издържат и само Бог знаеше какво ще й хрумне да направи. Единственото им спасение беше тази Колинс. Щом й повярва при първия телефонен разговор, защо не рискува и не й се довери напълно?
Продължаваше да го притеснява признанието на Колинс, че Моли не е споделила с никого, освен с нея, за двамата си информатори, че единствено тя е научила от Моли кои са истинските им имена и къде се крият. Тогава кой беше вдигнал слушалката, когато той бе позвънил на номера, оставен му от Моли?
Коупланд най-после взе решение. Трябваше да се довери на Колинс. Още сега ще звънне на Бети, за да й съобщи, че всичко отново си идва на мястото, и че те двамата отново ще бъдат заедно. Най-после целият този кошмар щеше да остане зад тях.
Но искаше да й каже и още нещо… нещо тайно, което въобще нямаше намерение да разкрива пред Колинс, когато тя пристигне тук, в Атланта. Щеше да бъде тайна — само тяхна, на двамата. Просто така, за всеки случай.
Докато търсеше най-подходящите цивилни дрехи, които да облече вместо униформата си, Рейчъл си припомни мъдрите напътствия на Моли: „Не прекалявай със съмненията. Трябва да имаш повече доверие на собствените си преценки“.
Но дали беше подходила към Стивън Коупланд по най-разумния начин? Не беше ли го притиснала прекалено много? Ако отговорът е не, тогава той ще съумее ли да оцени този неин жест? И то точно сега, когато всеки ден, дори всеки час е от значение! Няма ли да грабне куфарите от гардероба в хотелската стая, да се втурне надолу по стъпалата и да побегне накъдето му видят очите?
Представи си как Моли би я изгледала с укор, ако можеше да я зърне отнякъде, ала въпреки това не издържа и посегна отново към телефона. Но първият й опит се оказа неуспешен — пръстите й трепереха толкова силно, че не улучи търсения номер. При второто набиране пък отекна досадният сигнал „Заето“.
Някой се беше свързал с телефона на Бети Ъндъруд. Рейчъл веднага набра номера на Коупланд в Атланта. Отново заето.
„Окей. Може би не е зле, че той се опитва да я успокои и че я убеждава да се държат един за друг. Значи е размислил и най-после е разбрал, че няма друг шанс, освен да разчита на мен…“
Шест часа оставаха до срещата им. Поне така му беше обещала. Ако се концентрира и шофира по-бързо по магистралите, може би ще успее да скъси този интервал.
Рейчъл остави ключа от стаята на рецепцията на мотела и погледна към сметката за престоя си. Телефонистката на мотела беше отброила двадесет и две минути за междущатския разговор с Бъкхед, Атланта, с което сметката беше набъбнала с още тридесет долара. Рейчъл остави банкнота и излезе навън, сред хладното утро на Западна Вирджиния.
Сложи сака в багажника на колата, включи двигателя и изчака да загрее. Наведе се към прозореца, за да провери има ли много движение по шосето. Четири часа до Вашингтон, после още един до Балтимор. Или повече — зависи колко е натоварена магистрала „Паркуей“ между Балтимор и Вашингтон. Там ще трябва да пожертва петнадесет, най-много двадесет минути, за да уреди нещата. Не можеше да рискува с по-дълъг престой в Балтимор. Ако знаеше обаче, че този престой ще се удължи, Рейчъл Колинс въобще нямаше да потегля за Балтимор.
Логан Смит веднага забеляза усилената охрана около главния вход на сградата на ЦРУ. Преди осем месеца охраната беше само от двама въоръжени пазачи. А сега пред входа имаше две бронирани коли, паркирани така, че да могат веднага да се втурнат към портала. Мъжете в тях въобще не си правеха труд да крият пистолетите „Ремингтън“ и автоматите MP-5.
Служителят на пропуска до портала провери документите му и му посочи къде да паркира. На всеки петдесет метра Логан виждаше високи стълбове, боядисано в яркозелено, рязко контрастиращи с жълтеещите есенни листа. По всички стълбове бяха монтирани камери.