— „О’Мейли“ е името на един от баровете в града. Бърнс се занася по една от келнерките, казва се Кели. — Той й намигна лукаво. — Но жена му не знае. Засега.
Лапиър затършува сред папките върху бюрото. Най-после измъкна едно листче, прегънато на четири.
— Това е скицата на куриера, която надрасках за капитан Бърнс. Колкото повече размишлявам, толкова повече се убеждавам, че онзи тип е бил дегизиран. И то майсторски. Но може би тази драсканица ще ви помогне. Зависи какво търсите.
Рейчъл пое листчето от ръката на Лапиър и веднага го скри в джоба си.
— Благодаря.
— Има още нещо. Бърнс се опита да го потули, но тук нищо не може да остана скрито-покрито. Преди ден или два, не помня точно, един от шефовете така го наруга по телефона, че той едва не подмокри гащите.
Когато се върна в кабинета си, капитан Бърнс веднага посегна към телефона, но не позвъни на русокосата келнерка Кели от „О’Мейли“. Първото му обаждане беше до микробуса, снабден с апаратура за подслушване, паркиран на Ийст Файет.
— Обектът след малко ще напусне сградата. Бъди готов.
— Ние сме готови.
Вътре в микробуса, с удобни столове и модерна климатична инсталация, трима детективи не сваляха бинокли от очите си. Те бързо фокусираха Рейчъл на отсрещния тротоар — почти веднага след като напусна сградата. Видеоапаратурата също беше включена на запис.
— Засякохме я. Току-що зави надолу по Сейнт Пол.
— Знаете какво да правите — нареди Бърнс по радиоканала за връзка. — Не я изпускайте от поглед. Онези по тротоара да я следват по-отблизо.
Един от отряда за проследяване извади малка снимка и сравни жената на нея в тъмносин делови костюм с обекта на тротоара.
— Нашите хора по тротоара поеха обекта.
— Дръжте ме в течение.
Бърнс бръкна в джоба си и извади лист хартия. Изглади го върху бюрото с нервен жест, дори леко размаза мастилото. Цифрите не бяха много ясни, но въпреки това успя да ги прочете. От другия край на линията се обади някакъв мъж.
— Да?
— Инспектор Смит?
— Кой се обажда?
— Капитан Бърнс, командир на специалния отряд за бързо реагиране в Балтимор.
— Какво има?
— Вие ми бяхте поръчали, сър… Ето че тя пристигна за досието, точно както вие очаквахте.
— Къде е сега?
— На улицата. Изпратих двама от моите хора по следите й. Имам още трима в един микробус, оборудван за проследяване.
— Да не ги е забелязала?
— Не, сър.
— Тя отива към паркинга при колата си. Предупредете хората си в микробуса. Включете още две коли в играта.
— Сър, мога веднага да ви я доведа…
— Бърнс! Слушайте много внимателно какво ще ви кажа! В никакъв случай не искам да ми я водите, ясно ли е? И в никакъв случай вашите хора не бива да допускат тя да ги усети. Подплашат ли веднъж птичката…
— Но ако поеме по междущатската магистрала? Ще възникнат проблеми. Нямаме право да действаме извън щата!
— Никакви проблеми няма да има. Крайно време е вашите хора да си поразмърдат задниците, след като позволиха да им отмъкнат касетата изпод носа!
Ушите на Бърнс почервеняха. Той лесно избухваше, но този път не посмя да отвърне на обидата. Този шибан инспектор Смит, който и да беше той, май седеше до дясното коляно на Господа. Заповедта да му бъде оказвано всякакво съдействие беше пристигнала направо от кабинета на шефа на полицията в Балтимор.
16.
Рейчъл бързаше към пристанищния хотел „Омни Инър Харбър“. От вратите на туристически автобус се изсипаха група гимназисти и тя заобиколи, за да стигне до главния вход.
Щом се озова вътре, веднага отиде в тоалетната в дъното на коридора, за да облегне чело на студената стена, облицована с фаянсови плочки. Коленете й се подгъваха, пръстите на лявата й ръка стискаха силно папката с досието на сержант Дън, която й беше връчил капитан Бърнс. Наведе се над умивалника и наплиска с пламналото си лице, преди да прокара пръсти през косата си.
Навън хлапаците още не бяха стигнали до дъното на коридора, но Рейчъл вече чуваше отекващите им стъпки. Водачът на групата непрекъснато им нареждаше какво да правят, докато те подреждаха раниците си. Шумът от ученическата група я последва до кафенето. Там тя се настани на самотната маса в ъгъла и си поръча чаша кафе без мляко.
За миг остана напълно неподвижна, с притворени очи, разбърквайки кафето. Унесена в мислите си, не чуваше нищо от глъчката наоколо, освен потракването на лъжичката в чашата. Най-после отпи, извади папката с досието на Дън и го отвори на масата.