Той беше толкова студен. Бран никога не е бил студен. Бран винаги беше топъл. Тя кимна.
— Да, разбрах. Помислих си…
— Знам какво си помислила. Помислила си, че можеш да ме накараш да размисля. Смятала си, че ако спиш с мен, това ще промени решението ми да сложа край на връзката ни, когато работата ни приключи. — Той сви рамене. — Винаги съм бил честен с теб. Казах ти какви са границите.
Той винаги е бил честен с нея, но тя беше почти сигурна, че не беше честен със себе си. Ни най-малко. Той беше жесток, а по природа този мъж не беше жесток.
Или беше? Дали тя бе видяла красотата му и бе останала сляпа за грубата истина под повърхността? Или той издигаше стени, за да се защити, защото на това се бе научил толкова отдавна?
— Може би не се нуждаем от граници.
Бран поклати глава.
— Не прави от това повече, отколкото в действителност е. Бъди по-умна, Карли. Беше права да се страхуваш от мен. Единственото, което обичам повече от това да прекарвам времето си с проститутки, е да пребивам хора. Харесва ми. Копнея за това. Излизам навън и го търся. Дрю свърши страхотна работа през последните няколко години, за да го покрие, но съм прекарал доста време в затвора, за да охладя страстите си. Как ти харесва това? Може би си падаш по такъв тип мъже? Може би съм сгрешил и ти наистина ме искаш. Изглежда ти е приятно да се валяш в калта, така ли е?
На вратата се почука, иначе Карли бе сигурна, че Бран щеше да продължи да излива злъчта и сарказма си. Дрю и Тагарт стояха на прага.
— Здравейте — рече Дрю тихо. — Да не прекъсваме нещо?
Лицето на Бран отново доби празно изражение.
— Нищо. Съвсем нищо. По-късно ще се върна, Карли. Остави одеялата на дивана и включи проклетата аларма.
И без повече да промълви нито дума, той излезе от стаята.
Дрю се извърна към нея.
— Какво, по дяволите, се е случило?
Карли се взираше във вратата, през която бе изчезнал Бран. Не беше напълно сигурна какво се бе случило, но имаше чувството, че е нещо лошо. Струваше й се, че е краят.
— Исках той да ми каже защо се държа така.
Дрю затвори за миг очи.
— Казах ти, че Бран няма да говори за това. Не бива да го притискаш. Той не е опасен. Просто му е нужно време, за да се съвземе. Ще отида да поговоря с него. Той ще се оправи. Стой спокойно и не го съди прекалено сурово.
И хукна след брат си.
И тя остана сама с огромния мускулест мъж.
— Да, те често правят това. Неудобно, нали? — Тагарт заключи вратата. — Знаеш ли какво ще разведри обстановката? Една вечеря. Наложи се да се разправям с тъпанарите от мафията, онази откачена префърцунена мадама и побеснели кутрета. И някой предложи ли ми поне едни пържени картофки? Не. Вечерта те мине много по-бързо, ако сготвиш нещо, а аз хапна. А ти не плачи. Защото не мога да се оправям с това. Да се обадя ли на жена си? Или може би имаш някоя приятелка, на която да позвъниш, когато твоето момче играчка се държи гадно с теб? Не може ли да я помолиш да донесе сандвичи или нещо подобно?
Сърцето я болеше и Карли искаше да се свие на кълбо и да плаче, но какво, по дяволите, трябваше да стори? Запъти се към кухнята и направи единственото нещо, което имаше смисъл. Захвана се да готви. Щеше да намери утеха в това. Готвенето имаше смисъл за нея. Щеше да сложи точните съставки и да се получи нещо ново, нещо, което не е само сбор от продукти. Нещо вкусно и питателно. Можеше да го направи.
Вратата на кухнята се отвори.
— Знаеш ли, онзи тип повече няма да те притеснява — рече Тагарт тихо.
— Да, чух, че си уредил да го убият.
Тагарт се облегна на плота, очевидно ни най-малко притеснен от обвинението й.
— Не съм уредил да убиват никого. Просто запознах шефа му с настоящата ситуация. За късмет, познавам неколцина момчета от мафията. Те са руснаци, но изглежда притежават същия манталитет. Шефът трябва да се ползва с известно доверие или хората ще го издадат на ченгетата. Мафиотите не са типични изнудвачи. Те вземат това, което смятат, че им принадлежи, и си тръгват. Той ми обеща, че е приключил с теб. Сега разбира, че вече нямаш никаква връзка с бившия си съпруг.
Карли напълни тенджерата с вода и я сложи върху печката да заври.
— Хубаво е да го знам.
Гостът й остана мълчалив за миг, но това не й помогна. Младата жена още повече се потопи в нещастието си. Къде бе сгрешила? Тя се бе изплашила. Но би трябвало да може да поговори с него за това. Как биха могли да имат нещо истинско, ако той не можеше да разговаря с нея?
Втренчи се в тенджерата. Водата затрептя, когато започна да завира. Според Бран те нямаха нищо. Щяха да се разделят в момента, в който общата им работа приключи, а на Карли й се струваше, че всичко помежду им бе свършило в мига, в който тя бе започнала да го разпитва.