Тя не можеше да направи нищо, ако Бран не желаеше да признае, че нещо не е наред. Все едно да си удря главата в бетонна стена.
— Той май не желае да бъде побесняло кутре.
Карли стисна зъби, а после се застави да се отпусне.
— Не го наричай така.
— Защо? — попита Тагарт тихо. — Той е точно това. Нямах намерение да прозвучи неуважително. Познавам много мъже като Бран. Те са добри мъже, но са видели твърде много, преживяли са нещо ужасно. Често пъти прекалено много ужасни неща. Неща, които мислят, че никога няма да преодолеят. Затова се усмихват. През по-голямата част от времето те са щастливи кутрета. Те искат да се впишат. Искат да ги галят и обичат. А после нещо се случва и те хапят ръката, която ги храни.
— Това не е важно. Само мимолетна връзка. Въобразих си прекалено много. — Тя извади спагетите и ги пусна във водата да се сварят. Обикновено предпочиташе домашно приготвени, но рядко имаше време за това. Намери маслото и лимоновия сок, който винаги държеше подръка, и се зае със соса.
— Ако това е вярно, тогава е добре, че сега знаеш какъв е той. — Тагарт седна край кухненската маса и започна да си играе с телефона.
— Бран не е лош човек. — Карли не можеше да понася мълчанието. Дори разговорът с някого, когото почти не познаваше, беше за предпочитане, отколкото да мисли за това, което Бран й бе казал.
— Не съм казал, че е, но в същото време той не е толкова безобиден, колкото Дрю иска да те накара да повярваш. Тази вечер щеше да убие онзи мъж.
Стомахът й се присви.
— Не можеш да си сигурен.
— Както казах, имал съм работа с мъже като Бран. Те са добри мъже, но таят нещо в себе си, което не им позволява да намерят покой. Държат го заключено дълбоко в душата си. Ще ти заявят, че това е тяхно бреме, но го пазят, сякаш е злато. Сигурен съм, че моят приятел, психиатърът, ще ти каже, че това е начин да не признаят пред себе си това, което са преживели. Но аз мисля, че те са изплашени. Ние невинаги възприемаме логично нещата. Виним се тогава, когато няма защо и отказваме да назовем истинските виновници, макар че само произнасянето на истината на глас може да направи нещата много по-лесни.
Той беше много по-дълбок, отколкото изглеждаше на повърхността. Може би всички мъже бяха такива. Тя бе живяла в един свят на повърхностното толкова дълго, че бе забравила какво означаваше да се вгледаш по-надълбоко.
— Какво се е случило с твоето побесняло кутре? — Карли продължаваше да разбърква соса, макар да виждаше околния свят през пелена от сълзи. Изглежда не можеше да ги възпре.
— Кое по-точно? — засмя се Тагарт, но бързо доби сериозно изражение. — Някои от тях все още са там някъде. Продължават да се усмихват на незначителните неща и да се зъбят и нападат всеки, който ги приближи. Моят брат беше един от най-щастливите хора, които съм познавал. После нещо се случи. Нещо ужасно, което едва не го уби. Мисля, че днес той щеше да бъде едно от тези кутрета, ако в живота му не се бе появило нещо.
— Какво?
— Правилната жена.
— Аз не мога да го излекувам — промълви тихо Карли.
— Не, не можеш. Но можеш да го накараш да пожелае да се излекува. Ако искаш, можеш да му дадеш причина да се промени. Или можеш да си тръгнеш и да се защитиш. Изборът е твой. Той няма да те улесни. Ще хапе и дращи и ще го прави с думи, а те нараняват много по-силно, отколкото зъбите и ноктите.
Неин избор. Би трябвало да е просто. Тя би трябвало да си тръгне. Бяха я наранявали толкова много пъти. През последните няколко години цялото й същество беше вцепенено и в това имаше известен покой.
Внезапно Тагарт се озова зад нея и й подаде книжна кърпичка.
— Мога да го бъркам, ако искаш. Брат ми е майстор-готвач. Понаучил съм някои неща.
Карли се отдръпна и се опита да попие сълзите.
Голямото момче въртеше дървената лъжица, сякаш знаеше какво прави.
— Помисли за това. От досието ти знам, че не ти е било лесно.
— Трябва да си тръгна. — Дори мисълта караше сърцето й да се свива от болка.
— Какво би посъветвала сестра си? — попита Тагарт. — Понякога това е най-лесният начин да погледнеш на проблема. Ти на практика си я отгледала. Когато сега си мисля за някои неща, се питам какво бих желал за моите момичета. Ако те дойдат при мен и ме попитат какво да правят, какво бих поискал за тях? Няма да мисля за последствията. Човек не би могъл да предвиди последствията. Затова всичко, което в действителност можеш да направиш, е да се запиташ как би искала хората да се държат. Щеше ли да посъветваш сестра си да бъде разумна и да се откаже от една може би предварително изгубена кауза?